Загледа се в масивните метални двойни врати и сърдечният ѝ ритъм се ускори. Наемът ѝ трябваше да се плати, колата ѝ беше на лизинг, а имаше по-малко от две хиляди долара в сметката си. Щеше да има големи неприятности, ако не изкара пари в следващите няколко седмици. Да бъде бездомна не беше част от целите ѝ, когато завърши училище. Купувачът трябваше да е някъде тук — той беше отключил вратите, а и спортната кола най-вероятно му принадлежеше.
Ами ако се е спънал? Може би е ранен, а светлините да са се изключили, ако са с таймер. Лорън погледна нагоре и осъзна, че ще откачи, ако изведнъж лампите изгаснат и тя остане на тъмно.
— Ето какво се случва, когато гледаш прекалено много филми на ужасите. — Тя посегна към дръжката на едната врата и забеляза, че ръката ѝ трепери. — Ще се почувстваш отвратително, ако човекът е получил инфаркт и сега лежи някъде умиращ, докато ти тук се държиш като страхливка.
Насърчителният разговор помогна.
Лорън изправи рамене и хвана студената метална дръжка. Лесно я превъртя и бутна силно. Вратата се отвори, за да разкрие абсолютна тъмнина и по-студен въздух. Тръпка премина по гръбнака ѝ щом спря там.
— Господин Хърбърт? — Сниши гласа си до шепот. — Отговорете ми! По-добре да сте получил сърдечен удар или нещо друго, което би обяснило защо ме плашите до смърт с мълчанието си. Бог знае, че съвсем скоро аз ще получа инфаркт.
Погледът ѝ попадна на ключа за осветлението в склада и тя бързо тръгна към него. Щеше да огледа набързо дали клиентът е там и после да изчезне от тук.
Почти бе стигнала до него, когато се озова в пълна тъмнина и вратата се затръшна шумно зад гърба ѝ. Тя ахна и замръзна на място. Очите ѝ се разшириха, но не можеше да види нищо. Кожата ѝ настръхна и Лорън се надяваше да не получи инфаркт наистина.
Спокойно! Насила си пое въздух. Вероятно вратите са с автомат за затваряне. Включи осветлението. По дяволите Аманда и нейните приказки за серийни убийци.
С трескави движения намери стената, прокара пръсти по гладката повърхност и най-накрая докосна ключовете. Натисна ги и се помоли да работят. Стресна я тихо жужене, но в помещението стана светло, след като лампите примигнаха няколко пъти и останаха включени. О, благодаря ти, Господи!
Тя обърна глава и огледа огромния склад. Сигурно имаше поне 15 метра от бетонния под до металните греди на тавана. Предишният собственик бе оставил големи метални контейнери, които скриваха голяма част от гледката, но тя можеше да види задната стена и да прецени, че помещението е поне 180 метра дълго и 150 метра широко. Лорън се намръщи към четирите големи ръждясали купчини отпадъци — транспортни контейнери като онези, които бе виждала да напускат пристанището върху товарни кораби.
Защо собственикът не ги е махнал? Това ще се отрази отрицателно на продажбата. Тя наистина не беше запозната с имота. Беше към списъка на Брент Торт. За кратко се почуди какъв ли е бил спешният случай на Брент, за да зареже господин Хърбърт. Ако потенциалният купувач попиташе за тези контейнери, тя нямаше отговор.
Дали собственикът ще ги махне при продажба, или сградата се продава заедно с тях, с тези огромни неща?
Мамка му! Лорън стисна чантата си, готова да се обади на шефката си и да я попита, ако не намереше неуловимия купувач.
— Господин Хърбърт! — изкрещя с всички сили.
Движението я накара да ахне. Мъжът, който пристъпи иззад контейнера, беше облечен изцяло в черно. Сърцето на Лорън заблъска, а тя се скова. Страхът не пропълзя по гръбнака ѝ — изстреля се със светкавична бързина от петите към мозъка ѝ.
Дрехите му не съответстваха на спортната кола, паркирана отвън. И определено не изглеждаше като господин Хърбърт. Беше едър мъж и ѝ напомняше за нещо средно между нинджа, заради черното му облекло, и войник, заради обемистата бронежилетка. Черната материя покриваше изцяло мъжа, с изключение на загорелия врат и главата му. Възкъсата, остра като иглички черна коса също оставяше впечатление, че е военен, но тъмните слънчеви очила не пасваха на вида му. Лорън изобщо не можеше да види очите му.
Докато тя стоеше вцепенена, той бавно тръгна към нея, скъсявайки дистанцията. Това ѝ даде време да огледа непознатия в детайли. Имаше широки рамене и блузата му се опъваше върху големи, добре оформени бицепси. Страхът ѝ се увеличи. Всичко в него крещеше „бивш затворник“. Имаше един съсед с подобни ръце, който ѝ бе казал, че вдигането на тежести е било единственото, с което да убива скуката, докато е лежал девет години за въоръжен грабеж.