— Тя му е гадже. — Тъмнокосият имаше също дълбок глас, но не ѝ напомняше за чакъл.
— Не се срещам с това влечуго. Кълна се! Не се срещам с никого. — Трябваше да ги убеди или можеха да решат да наранят нея вместо Брент. — Дори не го харесвам. Той е задник.
Два чифта слънчеви очила се насочиха към нея и тя почувства, че я наблюдават. Младата жена бързо схвана, че не ѝ вярват, след като и двамата се намръщиха. Секундите се нижеха мъчително бавно.
— Нека бъдем разумни, става ли? — Пое си въздух тя. — Погледнете ме! Познавате ли Брент? Той си пада по кльощави, високи жени. Аз не съм такава. Той ходи постоянно по барове, а аз дори не пия.
Тя знаеше, че бърбори, но не ѝ пукаше. Не искаше да ѝ счупят краката, като предупреждение към гадже, каквото нямаше.
— Дори не го харесвам. Той е груб и не се разбираме. Миналата седмица дойде на работа и показваше на телефона си снимки на голи женски дупета. Каза някои злобни неща, когато му отвърнах, че не ми е приятно. Аз не го харесвам и той не ме харесва. Не съм — тя почти крещеше вече — негово гадже или негова приятелка! Аз съм просто една идиотка, която вдигна мобилния си, когато шефката ѝ звънна, и всъщност дойдох тук, за да покажа този имот. — Тя млъкна.
— Те спят заедно. — Беше тъмнокосият. — Познаваме Бил. — Устните му се извиха в усмивка и белите му зъби блеснаха.
Блондинът кимна.
— Да, познаваме го.
— Не спя с него. — Лорън беше шокирана. — Ехо? Чухте ли ме? Аз не съм неговият тип и той абсолютно не е моят! — Отне ѝ няколко секунди, за да осъзнае, че бяха нарекли Брент с друго име, но вероятно имаха няколко мишени. Било е неволно. Тя нямаше да им посочи грешката. — Имам стандарти.
— Типът на Бил има гърди, а ти имаш такива. — Русият звучеше развеселен.
— Не съм спала с никого от дълго време. Повярвайте ми! — Запелтечи бързо Лорън. — Не бих спала с този кретен. Той е мъжка курва и абсолютно прасе. Не се срещам с никого от почти година. Наистина! Не харесвам Брент, Бил или както там му е името.
Усмивката на тъмнокосия се стопи.
— Почти година, а? Сега вече знам, че лъжеш.
Тя поклати глава.
— Това е истината. Не бих го докоснала и с петметрова пръчка и не се харесваме. Дори не си говорим, освен ако не е за да спорим. Не знам какво искате от него и не ме интересува. Може ли сега да си вървя? Моля ви! Ако мислите, че ще го предупредя или нещо такова, няма. Кълна се! Можете да го вземете. Вземете го, моля ви! Той е кретен, който заслужава да му счупят краката, или каквото трябва да направите, за да си вземете парите. Понякога и аз искам да можех да го нараня. Моля ви, може ли да си вървя?
Русият прехапа устните си.
— Кои мислиш, че сме?
Сърцето ѝ препускаше, докато се взираше нагоре към тъмните слънчеви очила.
— Събирачи на дългове?
Другият се засмя.
— Мислиш, че сме… — засмя се още по-силно и се обърна към русия. — Тя мисли, че сме наемни биячи, като в онези филми, които гледахме.
Русият се усмихна.
— Не бих имал нищо против да строша костите на Бил. Той ни дължи много.
Тъмнокосият кимна.
— Бих го направил безплатно.
Лорън натисна по-силно вратата зад гърба си, но тя не поддаде.
— Моля ви, може ли да си вървя? Всички сме съгласни, че Брент е боклук. Мислете за мен като за мажоретка. Давай отбор, набий го! Дай му ю-м-р-у-к.
Два чифта очила се устремиха към нея и усмивките им изчезнаха. Тъмнокосият помръдна.
— Не! — Той посегна към Лорън. — Ти идваш с нас.
Тя видя облечената в ръкавица ръка да посяга към нея и се спусна напред. Блъсна русият, изненадвайки го с атаката си, и бутна с всички сили. Мъжът залитна назад и Лорън се втурна към контейнерите. Щом стигна зад единия, изрита обувките си и се наведе да ги вземе. Изправи се тъкмо когато русият почти се блъсна в нея, появявайки се иззад ъгъла.
Страхът я накара да затича отново и почти се сблъска с тъмнокосия, който идваше от другата страна на контейнера. Телата им бяха на няколко сантиметра да се докоснат. Тя изпищя от ужас.
Инстинктивно Лорън хвърли едната от обувките си в лицето на мъжа. Това ѝ даде възможност да се промуши под ръцете му, когато той ги вдигна, за да защити лицето си. Тя изтича към задната част на склада, като стискаше в една ръка ключовете си, а в другата — втората обувка.
— Оставете ме на мира! — изкрещя.
Когато съгледа задната врата, се затича по-бързо. В нея се зароди надежда, че може и да се измъкне жива от склада, но зад гърба си чу тежко дишане. Един от тях много бързо я настигаше. Отново изпищя ужасена и пренебрегна студения бетон, който нараняваше босите ѝ крака.