Най-печално и съжалително от всички бе морското куче:
— Спусни ми влакънце, щом стигнете горе, за да мога да се покажа и да ви махна за сбогом.
— Няма да забравя — рече Роувърандъм. И заминаха.
Най-старият кит ги чакаше. Роувърандъм седна в скута на госпожа Артаксеркс и когато всички се бяха настанили върху китовия гръб, потеглиха.
И хората извикаха на висок глас: „Довиждане!“, и добавиха тихичко, но не съвсем: „Добре, че се отървахме от боклука“; с което дойде краят на Артаксеркс като Пасифико-атлантически магьосник. Кой им е правил магьосничествата оттогава насетне — това не знам. Старият Псаматос и Лунния човек вероятно са им помогнали; в това грешка нямат.
5
Китът изплува на тих бряг далече, далече от заливчето на Псаматос; Артаксеркс се почувства крайно особено. Госпожа Артаксеркс и китът бяха изоставени, докато магьосникът (с Роувърандъм в джоба) извървя две-три мили до съседния крайморски град, за да се сдобие със стар костюм и зелена капела, както и с малко тютюн, в замяна на прелестния си кадифен костюм (превърнал се в сензация из улиците). Освен това закупи и стол за баня на госпожа Артаксеркс (не бива да забравяш опашката й).
— Моля ви, господин Артаксеркс — подхвана наново Роувърандъм, когато се бяха настанили обратно на плажа следобеда. Магьосникът пушеше лула, опрял гръб в кита, с толкова щастлив вид, колкото не бе имал скоро, и ни най-малко зает. — Какво стана с нормалния ми вид, ако нямате нищо против? И с нормалната ми големина, умолявам ви!
— О, много добре! — възкликна Артаксеркс. — Щеше ми се да подремна набързо, преди да съм се заловил с работа; но нищо. Да приключваме с това! Къде ми е… — Изречението му увисна във въздуха. Внезапно си спомни, че е изгорил и изхвърлил всичките си заклинания на дъното на Дълбокото синьо море.
И ужасно много се притесни. Скочи на крака и опипа джобовете на панталона си, после джобовете на жилетката и сакото, направо ги обърна с хастара навън, ала не откри ни най-малка прашинка магия никъде и в никой от тях. (И разбира се, че нямаше как да открие, старият му глупак; беше толкова шашардисан, че забрави как си купи този костюм само преди час от една заложна къща. Предишният му собственик или поне онзи, който го е продал, се оказа възрастен иконом, който щателно бе преровил всички налични джобове, преди да го занесе в магазина.)
Магьосникът седна и попи чело с алена носна кърпа, внезапно придобил обичайния си напълно съкрушен вид.
— Наистина много съжалявам, ужасно много! — пророни той. — Никога не съм искал да те оставя така за вечни времена; но сега не виждам какво може да се направи. Нека ти остане за урок да не хапеш крачолите на милите учтиви магьосници!
— Пълни глупотевини! — прекъсна го госпожа Артаксеркс. — Що за мили и учтиви магьосници! Няма да има нищо мило, учтиво и магьосническо, ако веднага не върнеш на кученцето вида и големината — ако ли не, връщам се на дъното на Дълбокото синьо море и никога повече няма да ме видиш.
Горкият стар Артаксеркс изглеждаше почти толкова притеснен, колкото бе в присъствието на Морския змей.
— Скъпа моя! — възкликна той. — Много съжалявам, ала обвих кученцето с най-силния си антиотменящ заклинопазач — след като Псаматос започна да се меси (поврага!), само и само за да му покажа, че нищо не може да направи, и че няма да допусна някакъв си пясъчен заекоподобен вълшебник да си завира носа в личните ми средства за забавление — и съвсем забравих да запазя противодействащата отвара, докато разчиствах нещата си долу! Бях я сложил в една малка черна кесийка, която висеше на дръжката на вратата в работилницата ми.
Ох! Ох! Олеле! Сигурен съм и ти ще се съгласиш, че всичко беше на шега — обърна се той към Роувърандъм и старческият му нос изглеждаше изключително огромен и червен от притеснение.
И той продължи да сипе „ох, ох-олеле!“, и да клати глава и брада; и изобщо не обърна внимание, че Роувърандъм не го гледа, а китът през цялото време намига. Госпожа Артаксеркс беше отишла при багажа си и точно в момента избухна в смях, протегнала старата черна кесийка в ръка.
— Престани да си поклащаш брадата, ами се хващай на работа! — прекъсна го тя.
Но когато Артаксеркс видя кесийката, за момент остана толкова изненадан, че не можеше да стори нищо друго, освен да се пули насреща й със зейнала уста.
— Хайде, де! — подкани го жена му. — Това е твоята кесийка, нали? Взех я заедно с някои дреболии, които си бяха мои и които беше натрупал на отвратителна купчина в градината. — Тя разтвори кесийката и надзърна, а отвътре изскочи вълшебната пръчица с въртящо се връхче на магьосника, придружена от облак смешен пушек, който се извиваше в странни форми и правеше смешни физиономии.