Събра двадесетина семенца, после се подвоуми, сви рамене и прибави още двадесетина. Дали ще й стигнат? Как да отгатне, като дори не знае за какво са й? Ето защо по-добре да върви и да престане да умува. Бебето отново плачеше, но плахите му писъци долитаха до нея като едва доловимо ехо — така скимтят пеленачетата, като останат без сили и вече се готвят да заспят.
Загъна влажното парцалче и подви краищата; малкото пакетче й напомняше за пликчетата със семена, които в края на зимата баща й купуваше от компанията „Бърпи“ — това бе още по времето, когато беше редовна ученичка в Методисткото детско неделно училище. Вече се бе примирила с голотата си и по-скоро се ядосваше, отколкото се срамуваше — трябваше й джоб. Е, де да зависеше от желанията й…
Изведнъж, секунда преди да тикне оцапалите си с пурпурно-червен сок пръсти в устата, проумя с разумната и практична част от съзнанието си какво се кани да направи. Рязко отдръпна ръка с разтуптяно сърце и в миг изпита чувството, че ще се удави в тази тръпчиво-сладка миризма.
„Да не си посмяла да ги опиташ и дори не докосвай устата си с тая ръка, дето си пипала семките!“
Тук бе пълно с капани.
Изправи се и огледа изтръпналите си пръсти, сякаш ги виждаше за пръв път. Отстъпи заднешком от дървото, което се извисяваше насред нападалите плодове и разпилените семки.
„Не е дървото на доброто и злото — рече си. — И дървото на живота не е. Мисля, че е дървото на смъртта.“
Лек порив на вятъра погали тялото й и дългите лъскави листа на нара се разшумяха, сякаш мпогогласен, саркастичен шепот я зовеше по име: „Роузи-Роузи-Роузи!“
Отново коленичи и затърси свежа трева, но наоколо нямаше. Остави увития в нощницата камък на земята, сложи отгоре пакетчето със семената и наскуба изсъхнала мокра трева. Изтърка колкото се може по-добре ръката, с която бе докосвала плода. Пурпурните петна поизбледняха, но не се изчистиха напълно, а под ноктите й останаха червени следи. Сякаш имаше белег по рождение, който никога не се заличава напълно. В това времето бебето проплакваше все по-нарядко.
— Добре — промърмори Роузи и се изправи. — Просто дръж проклетите си пръсти по-далеч от устата си! Това е напълно достатъчно!
Запъти се към стълбите под белия камък, но ужасена от мрака в тъмния тунел, преди да слезе, спря за миг, опитвайки се да събере достатъчно кураж да влезе вътре. Белият камък, на който бе изписано „ЛАБИРИНТ“, вече изобщо не й приличаше на перваз — сега и изглеждаше като тесен отворен гроб.
Само че бебето е някъде долу и едва проскимтява, както правят бебетата, когато никой не идва да ги успокои и те най-сетне решават доколкото могат да се справят сами. Именно този самотен, насочен единствено към себе си вопъл я накара да се раздвижи. Никое бебе не бива да заспива в такова самотно място.
Заслиза, броейки стъпалата. Седмото се падаше точно под камъка с надписа. На четиринадесетото погледна през рамо светлия правоъгълник, който изоставяше зад гърба си, а когато отново се обърна напред, той изплува на екрана па непрогледната тъма като ярко привидение. Роузи слизаше надолу, надолу и босите й крака шляпаха по камъка. Невъзможно бе да се освободи от ужаса, който изпълваше сърцето й, нито пък да го преодолее. Най-добре да се примири с него.
Петдесет стъпала. Седемдесет и пет стъпала. Сто стъпала. На сто двадесет и петото спря и осъзнавайки, че вече се вижда, отбеляза наум: „Пълна лудост. Въобразяваш си, Роузи, това е всичко.“
Все пак не си въобразяваше. Бавно повдигна ръка към лицето си. От пакетчето, което стискаше, и от самата й ръка се излъчваше мътно, отровнозеленикаво сияние. Повдигна и другата си ръка, в която стискаше увития в остатъците от нощницата си камък. Виждаше го съвсем ясно. Извърна глава първо на едната, после на другата страна. От стените струеше съвсем слаба зелена светлина. Черни сенки се надигаха и мързеливо се извиваха в тях, сякаш от двете страни на стълбището имаше стъклени аквариуми, в които се носеха и се поклащаха мъртви трупове.
„Роузи, престани! Избий си тия мисли от главата!“
Не можеше да си ги избие. Сън или не, вече бе готова да се обърне и панически да хукне назад.
„Ами тогава не ги гледай!“
Добра идея. Фантастична идея. Сведе очи към смътните, сякаш рентгенови очертания на собствените си крака и продължи да слиза, като не преставаше да брои стъпалата, но вече на глас. Зелената светлина постепенно се усилваше. Когато достигна двеста и двадесетото — последното — стъпало, Роузи сякаш се намери на сцена, потънала в мъждива зелена светлина. Вдиша поглед и се приготви да приеме смело онова, което може да се появи пред очите й. Тук, долу, въздухът не беше застоял и макар да бе влажен, бе достатъчно свеж… но течението довя някаква миризма, която никак не й се хареса. Миришеше на зоологическа градина — сякаш сред тези стени бе затворено диво животно. Разбира се, че е затворено диво животни — бикът Ериниъс.