Притисна мехура с пръсти от двете страни, докато кожата се пукна. Минута-две продължи да лежи и да оглежда раната — буквално я виждаше как пулсира. После бръкна под леглото и измъкна пътната си чанта. На дъното имаше метална кутия от захарин, в която носеше десетина най-разнообразни таблетки. Имаше две-три тонизиращи, но повечето действаха успокоително. Норман бе установил, че по правило сутрин не се нуждае от фармакологична намеса — само че лягането вечер понякога му създаваше проблеми.
Глътна един перкодан с малко уиски, после се отпусна на възглавницата и отново запуши цигара след цигара, смачквайки фасовете в претъпкания пепелник на нощното шкафче.
Не мислеше за Роузи, най-малкото директно — вълнуваше го пикникът, дето го организираха новите й дружки. Вече се разходи до Етингьр Пиър, но мястото никак не го окуражи. Беше доста обширно — имаше плаж, поляна за пикник и увеселителен парк — и Норман изобщо не си представяше как точно да го наблюдава, за да не пропусне мига на пристигането или тръгването на Роуз. Ако разполагаше с шестима сътрудници (или дори четирима, стига да знаят какво вършат), щеше да се чувства съвсем различно. Имаше три входа — ако се изключи възможността тя да пристигне с лодка — а Норман бе сам и не можеше да следи и трите едновременно. Ще се наложи да обикаля из тълпата, а това си е направо умряла работа. Искаше му се да вярва, че утре единствена Роуз ще може да го разпознае, но де да беше така. Налагаше да приеме, че те ще са нащрек, както и че вече са получили негови снимки от някоя подобна женска организация в родния му град. Не знаеше за „к“ и „с“, но първите две букви от думата „факс“ определено означават „фонтан от акъл“.
Бедата обаче не се изчерпваше с това. Другият проблем бе твърдото убеждение, до което го бе довел горчивият опит, че маскировката е сигурен начин за провал в подобни ситуации. Сигурно единственият по-бърз и по-сигурен начин да се издъниш е да се въоръжиш с неизменния радиотелефон — достатъчно е някое хлапе да пусне количка с дистанционно управление точно там, където се каниш да нанесеш съкрушителния удар на твоя мърльо.
„Добре, де — разсъждаваше Норман. — Не се тръшкай толкова. Спомни си какво казваше дъртият Уайти Слейтър — положението е такова, каквото е. Единственият въпрос е как да се справиш с него. Хич не си и помисляй да отлагаш. До проклетия купон остават двадесет и четири часа, а ако я изпуснеш сега, можещ да си я преследваш и до Коледа и пак да ти се излъзне. Ако случайно си пропуснал да забележиш, този град е доста голям.“
Надигна се от леглото, запъти се към банята и застана под душа, протегнал наранената си ръка зад завесата. След като се изкъпа, намъкна избелели дънки и зелена риза, нахлупи новата си шапка и напъха тъмните очила — поне за момента — в джоба на ризата. Слезе с асансьора до централното фоайе и се запъти за вестник и цитопласт. Докато чакаше оня тиквеник зад щанда да пресметне рестото, хвърли поглед през стъклената стена зад гърба му. Оттук се виждаха служебните асансьори и единият тъкмо се отвори. От кабината с кикот и глъч се изсипаха три камериерки. Носеха чанти и Норман предположи, че са в обедна почивка. Тази в средата му беше позната отнякъде — стройна, хубавка, с бухнала руса коса. След миг се досети. Тъкмо бе тръгнал да огледа „Дъщери и сестри“. Бяха се засекли на улицата и известно време въряха заедно. Червени панталони. Апетитно задниче.
— Заповядайте, господине — прекъсна го продавачът на вестници.
Норман пъхна монетите в джоба си, без изобщо да ги погледне. Повече не обърна внимание и на трите камериерки, даже и на онази с апетитното задниче, макар че мина на крачка от тях. Автоматично направи връзка, нищо повече — беше му професионален рефлекс, ставаше от само себе си. Съзнателният поток на мислите му бе съсредоточен върху едно-единствено нещо — как утре най-успешно да открие Роуз, като сам остане незабелязан.
Бе се запътил по коридора към централния вход на хотела, когато дочу две думи, сякаш изскочили от собствените му мисли — „Етингър Пиър“.
Забави крачка, сърцето му подскочи чак в гърлото, а раната па дланта запулсира яростно. Изненадата продължи не повече от миг — след краткото объркване Норман спокойно закрачи към въртящата се врата с наведена глава. Ако някой го наблюдаваше отстрани, би предположил, че чисто и просто го е прищракало коляното, нищо повече — и слава Богу. Не смееше да спре, дявол го взел. Ако жената, която говореше, е някоя кучка от лесбийския клуб на Дърам Авеню, може да го разпознае… а може и вече да го е разпознала, особено пък ако двете магически думи бяха изскочили от устата на матката сладурана, с която онзи ден заедно пресякоха улицата. Даваше си сметка, че е малко вероятно — като ченге знаеше колко възхитително, потресаващо незабележими изглеждат повечето цивилни граждани — но от време на време се случва на човек да му хрумне нещо. Убийци, похитители и касоразбивачи се укриват от полицията толкова успешно, че в крайна сметка влизат в списъка на десетте най-търсени престъпници от ФБР, но най-ненадейно се озовават в пандиза благодарение на някой продавач от „7-11“, който чете поредицата „Истински детективи“, или на някоя пазачка на паркинг, която редовно следи криминалните хроники по телевизията. Норман не смееше да спре, но…