Очите на Крис светнаха.
— Не, не го забрави. Той мислеше, че ми дава точно. Сигурен съм, защото ми даде една десетачка и две банкноти по един долар. Или беше забравил точната цена на целодневния билет за инвалиди, или изобщо не е забелязал, че има намаление.
„Има си хас — вметна наум тя. — Такова нещо може да забрави само човек, който се преструва на инвалид, а в момента се е замислил за нещо друго.“
Господинът с шапката-идиотка явно реши, че няма да има схватка, и смъкна видеокамерата, провиквайки се през гишето:
— Може ли да получа два билета за мен и за внука ми?
— Трай малко — отвърна Крис. Гърт не бе виждала по-любезен човек, но надали това бе подходящият момент да му дава съвети как да подобри взимоотношенията си с хората. Сега се изискваше да бъде дипломатична. Когато продавачът се обърна — по отегчената му физиономия личеше, че вече се е примирил — тя отново му показа снимката и заговори тихо, сякаш питаше оракул:
— Това ли е човекът с инвалидната количка? Представете ей го без коса.
— О, моля ви се, госпожо! Онзи беше и с тъмни очила!
— Опитайте. Опасен е. Ако съществува и най-малката възможност да е тук, наистина ще се наложи да се обърна към охраната.
Грешка! Почти веднага осъзна, че е сбъркала, но вече беше късно. Очите му припламнаха само за миг, но не бе никак трудно да се отгатне какво искаше да каже: ако тя ще ходи при охраната и цялата работа няма нищо общо с него — добре, да прави каквото иска. Но ако ще замесва и него, макар и косвено, това съвсем не беше добре. Гърт предположи, че сигурно вече е имал разправни с охраната или пък съвсем наскоро са го порицали за невъздържаност. И в двата случая нейните въпроси биха му изглеждали като ненужно усложнение и той заяви непоколебимо:
— Не е той. — До този момент разглеждаше снимката внимателно, но сега понечи да й я върне.
— Тя скръсти ръце над застрашителния си бюст, поне за момента отказвайки да я прибере, и настоя:
— Много ви моля. Ако този човек е тук, това означава, че търси една моя приятелка, и ви уверявам, че съвсем не се кани да я води в лунапарка.
— Ей! — развика някой от нарастващата опашка. — Хайде по-бързичко!
Чуха се и други подвиквания и мосю Дядо № 1 в света отново вдигна камерата. Този път вниманието му изцяло бе насочено към господин Любезност, когото очевидно искаше да увековечи на видеолентата си. Крис се извърна към гишето, забеляза обектива и посегна да прикрие лице, като мошеник, който излиза от съда след изчитането на обвинението. Гърт нямаше какво повече да научи тук.
— Не е онзи! — изсъска Крис. — Тоя е съвсем различен! А сега си вдигай дебелия задник от тука, защото ще се наложи да те изхвърлим от парка.
— Я кой се репчи! — не му остана длъжна. — На задника ти може да се сервира цял банкет и даже една вилица няма къде да падне.
— Разкарвай се! Веднага!
Жената се запъти обратно към ливадата за пикник с пламнали страни. Чувстваше се като пълен глупак. Как можа така да се издъни? Искаше й се да се оправдае с обстановката — беше ужасно шумно, цареше пълна бъркотия, наоколо непрекъснато търчаха разни хора, които се правеха, че се забавляват — но причината не беше в бъркотията. Тя се беше уплашила. Предположението, че е възможно съпругът на Роузи да е убил Питър Слоуик, бе доста неприятно, но опасението, че същият този тип може в момента, да е тук, преоблечен като рокер, бе неизмеримо по-неприятно. И преди й се бе случвало да се сблъсква с луди, но лудост в съчетание с такава невероятна изобретателност и маниакалност…
„Между другото, къде ли е Роузи? — Гърт бе сигурна, че не е тук. — Поне засега“ — поправи се.
— Издъних се — гласно измърмори тя, припомняйки си думите, с които посрещаше почти всички новодошли в „Дъщери и сестри“ — „Признай си, като знаеш.“
Добре де, призна си, че се е издънила. Това означаваще, че в момента не може да разчита на пристанищната охрана — нямаше как да ги убеди, а дори и да успее, това би й отнело прекалено много време. Бе забелязала обаче, че докато се мотаеше по ливадата за пикник, плешивият рокер с инвалидната количка се заговори с няколко души, повечето жени. Дори Лана Клайн му донесе нещо освежително, като че ли сладолед.
Забърза към ливадата, пренебрегвайки настоятелната нужда да посети тоалетната. Огледа се за Лана или за някоя от другите жени, с които бе разговарял плешивкото, а то бе все едно да търсиш ченге — точно когато най-много ти трябват, никакви ги няма.
Не можеше да отлага повече — направо щеше да се пръсне. Защо, по дяволите, се бе наливала с толкова много чай с лед?