Дърта-Гърта сигурно се заблуждаваше, че бе избягал заради приближаващите се гласове. В действителност обаче се махна, защото ребрата така го боляха, че в момента едва дишаше; стомахът го прерязваше, а тестисите му се късаха от онази непоносима, неистова болка, която само мъжете познават.
Но болката не бе единственият подтик да избяга — другата причина бе онова, което означаваше тази болка. Норман се страхуваше, че ако отново се нахвърли върху Дърта-Гърта, тя не само ще го притисне до стената, но кой знае какво още ще му направи. Тъй че хукна да бяга покрай оградата колкото се може по-бързо, а гласът на грозната негърка го следваше като присмехулен призрак. „Но пък ти остави едно малко послание… от своите бъбреци чрез моите бъбреци… едно посланийце, Норми, и то гласи…“
После съзнанието му се замъгли за кратко — плоското камъче заподскача по гладката повърхност на действителността нагоре-надолу, нагоре-надолу, а когато Норман най-сетне дойде на себе си, бе минало известно време — може би петнадесет секунди, а може би и четиридесет и пет. Установи, че тича по централната алея към лунапарка като подплашена крава и вместо да се приближава към изхода от парка, всъщност се отдалечава от него, насочвайки се право към езерото, към кея, където изобщо нямаше да се затруднят да го пипнат и да го пречукат.
През това време в главата му ечаха истеричните викове на баща му, обарвач на световно равнище (който веднъж на един незабравим лов се бе проявил дори като несравним майстор на свирките). „И беше жена! — пищеше Рей Даниълс. — Как можа да се оставиш на някаква си пачавра, Норми?“
Норман прогони гласа от съзнанието си. Докато беше жив, старецът му беше крещял достатъчно — нямаше намерение да слуша същите дивотии и сега. Той може да се справи с Гърт, може да се справи и с Роуз, и с всичките, но първо трябва да се разкара… и то преди цялата охрана да се е вдигнала па крак да търси гологлав тип с окървавено лице. Без друго вече го видяха сто човека, и как не. Вонеше на пикня и целият бе изподран, сякаш бе ходил на лов за диви котки.
Свърна към залата с електронните игри и въртележката „Пътешествие в Южните морета“ без ясна цел — просто искаше да се махне от изродите на централната алея — и точно тогава съдбата му се усмихна.
Страничният вход към залата с електронните игри се отвори и отвътре излезе някой. Предположи, че бе някакво хлапе. Не можеше да се определи с точност. На ръст съществото бе колкото дете и бе облечено като дете — дънки, маратонки „Рийбок“, тениска „Майкъл Макдърмот“ (отпред пишеше „ОБИЧАМ МОМИЧЕ НА ИМЕ ДЪЖД“, каквото и да означаваше това) — но главата му бе скрита под гумена маска, която представляваше Фердинанд Бика. На муцуната му се мъдреше широка глуповата усмивка. Рогата му бяха закичени с цветни гирлянди. Без изобщо да се замисля, Норман посегна и смъкна маската от главата на детето. В ръката му остана кичур коса, но какво от това.
— Ей! — писна хлапето. Без маската изглеждаше на около единадесет години. Въпреки това бе по-скоро ядосано, отколкото уплашено. — Дай си ми я, тя си е моя, аз си я спечелих! Какво си мислиш, че…
Перна хлапето през лицето и то отхвръкна назад. Въртележката с Южните морета бе оградена с брезентово платнище — хлапакът профуча през него, а скъпите му маратонки излетяха във въздуха.
— Само да кажеш на някого, ще се върна и ще те пречукам — заплаши Норман поклащащото се платнище. После забърза към централната алея и нахлупи маската на лицето си. Тя миришеше на гума и на потната коса на предишния си притежател, но тези миризми не го притесняваха. По-скоро се опасяваше, че скоро маската ще завони на пикнята на Гърта.
После съзнанието му отново се замъгли и за известно време сякаш се намираше над озона. При следващото просветление се намери насред паркинга на Прес Стрийт — подтичваше към колата си, притиснал с ръка гърдите си отдясно, където при всяко вдишване го пронизваше режеща болка. Страховете му се бяха сбъднали и вътрешността на маската вече се беше развоняла — смъкна я и с наслада вдъхна хладния въздух, който не смърдеше на пикня и на жени. Погледна маската и потрепери — имаше нещо в тази сладникава, ухилена физиономия, от което му призляваше: бик с халка на носа и венци на рогата; бик с ухилената физиономия на тъпак, на който нещо му липсва, но той е толкова тъп, че дори не знае какво му липсва. Инстинктивната му реакция бе да захвърли проклетото нещо, но се въздържа. Трябваше да помисли и за пазача на паркинга и макар че той несъмнено ще запомни шофьор с маска на Фердинанд Бика, може и да не направи връзка между него и онзи, за когото полицията не след дълго ще разпитва. Струва си да я задържи, ако му спечели още малко време.