— Да, зная. Това го прави особено опасен и също така означава, че ти трябва да бъдеш много по-внимателна. Освен това не бива да забравяш, че не си сама. Самотата е вече минало. Нали няма да го забравиш?
— Няма.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм.
— А ако случайно се появи, какво ще направиш?
— Ще му хлопна вратата под носа и ще я заключа.
— И после?
— Ще се обадя в полицията.
— Без никакво колебание?
— Без никакво колебание.
Говореше самата истина, но въпреки това щеше да умре от страх. Защо ли? Защото Норман е ченге, а онези, на които тя ще позвъни, също са ченгета. Защото Норман знаеше какво прави — беше професионалист. Защото хиляди пъти й беше повтарял все едно и също — всички ченгета са братя.
— А как ще постъпиш, след като се обадиш в полицията?
— Ще позвъня на теб.
Ана кимна одобрително.
— Значи всичко ще бъде наред. Ще се справиш отлично.
— Зная.
Заяви го уверено, но дълбоко в себе си се питаше дали е точно така… и вероятно цял живот щеше да се пита, освен ако някой ден самият той не разсее догадките й с появата си. Ако това наистина се случи, ако една вечер на вратата се почука и на прага стои Норман, дали целият този живот от месец и половина насам — „Д и С“, хотел „Уайтстоун“, новите й приятели — ще изчезне като сън в мига на пробуждането? Възможно ли е това?
Роузи погледна картината, която беше подпряна до вратата, и в миг разбра, че не е възможно. Беше обърната към стената, но въпреки това жената на хълма под смраченото небе, надвиснало над порутения храм, бе сякаш пред очите й и никак не приличаше на съновидение. Нищо не би могло да превърне нейната картината в сън.
„Пък и с малко повече късмет, може и да не се наложи да си отговарям па тези въпроси“ — заключи и се усмихна.
— А колко е наемът, Ана?
— Триста и двадесет долара на месец. Ще имаш ли достатъчно пари поне за първите два месеца?
— Да. — Разбира се, Ана отлично знаеше това; изобщо нямаше да водят този разговор, ако спестяванията на Роузи не й позволяваха да си тръгне оттук. — Цената е разумна. Колкото за наема, имам достатъчно пари като за начало.
— Като за начало — повтори другата жена. Подпря брадичка с ръка и строго я изгледа зад купищата книжа. — Което пък ме навежда на мисълта за новата ти работа. Звучи фантастично, но и някак…
— Неопределено? Временно?
Тези думи й бяха хрумнали на път за вкъщи… освен това въпреки ентусиазма на Роби Лефъртс все още не знаеше дали изобщо ще се справи с тази работа, а щеше да разбере със сигурност най-рано в понеделник. Ана кимна.
— Аз не бих се изразила така — всъщност не зная точно какви думи бих употребила в случая — но да приемем, че имам предвид нешо такова. Въпросът е в следното: ако напуснеш хотел „Уайтстоун“, не мога да ти гарантирам със сигурност, че после ще мога отново да уредя да те приемат, при това незабавно. Както добре знаеш, в „Д и С“ винаги има нови момичета, а аз трябва да се грижа преди всичко за тях.
— Естествено. Разбирам те.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, дума да не става, но…
— Ако не ми провърви с господин Лефъртс, ще си потърся работа като келнерка — тихо я прекъсна Роузи. — Мисля, че ще се справя, гърбът ми вече доста заякна. В краен случай благодарение на Дон вероятно ще успея да се хвана като продавачка нощна смяна в „7-11“ или в някоя друга закусвалня.
Дон беше Дон Верекър, която ги учеше на основни чиновнически умения на стар касов апарат в една от задните стаи. Роузи беше старателна ученичка.
Ана не снемаше от нея проницателния си поглед.
— Но не вярваш, че ще се стигне дотам.
— Не. — Отново погледна картината. — Мисля, че нещата ще потръгнат. О, Ана, дължа ти толкова много…
— Знаеш как трябва да постъпиш, нали?
— Да предам нататък.
— Точно така. Ако някой ден срещнеш на улицата свое подобие — жена, която изглежда безкрайно объркана и се страхува дори от собствената си сянка — просто я изпрати тук.
— Може ли да те попитам нещо, Ана?
— Питай каквото си поискаш.
— Ти ми беше казала, че твоите родители са основали „Дъщери и сестри“. Защо са го направили? Ти самата защо го поддържаш? Или пък го предаваш нататък, ако така ти харесва повече?
Ана отвори едно чекмедже, порови вътре и най-сетне измъкна дебел бестселър. Подхвърли го на бюрото, Роузи го взе и като видя предната корица, в съзнанието и нахлуха ярки видения, подобни на онези, от които ветераните от войната страдат понякога. Сякаш не просто си спомняше, а наново усещаше зловещите лигави целувчици по бедрата си. Пред очите й сякаш отново плуваха сенки — Норман, който говори по телефона от кухнята; пръстите му; шнурът на апарата. Сякаш и сега чуваше думите му — разбира се, че е спешен случай, жена му е бременна. А после се връща в дневната и прибира разкъсаната книга, която бе издърпал от ръцете й, преди да започне да я бие. На корицата на книгата, която й подхвърли Ана, беше изрисувана същата червенокоса хубавица. На тази картинка обаче беше облечена с бална рокля и се бе сгушила в прегръдките на красив циганин с пламенни очи и очевидно с дълги чорапи под късите до коленете бухнали панталони.