— Хайде, разкажи ми за Норман, Роузи.
— Добре. Нека помисля откъде да започна.
Отхапа от сандвича, вкусвайки с удоволствие възкиселичкия сос, сетне отпи от лимонадата. Хрумна й, че като изслуша разказа й, Бил ще се отрече от познанството с нея, изпълнен единствено с ужас и отвращение към жена, която е била способна да живее с изчадие като Норман толкова години, но вече бе късно за подобни тревоги. Отвори уста и заговори. Гласът й звучеше доста уверено, което я поуспокои.
Отначало му разказа за едно петнадесетгодишно девойче, което се мислеше за изключително красиво с розовата панделка, вързана в косите му, и как една вечер това девойче отиде на баскетболен мач на отбора на гимназията само защото сбирката ма кръжока „Бъдещи домакини“ бе отменена в последния момент и то трябваше да убие някъде два часа, докато баща му дойде да го вземе. Може би пък просто му се бе искало хората да видят колко е хубаво с тази панделка, но училищната библиотека беше празна. После едно момче с кожено яке седна до девойчето на пейката на последния ред — то бе едро момче с широки рамене, от горните класове, и трябваше да тича по игрището наред с останалите, ако миналия декември не го бяха изключили от отбора заради побой.
Продължи да говори, разказвайки за неща, които доскоро бе убедена, че ще крие чак до гроб. Нищичко не спомена за тенис-ракетата — тази случка със сигурност щеше да отнесе чак в гроба — но разказа подробно как през първия ден от медения им месец Норман я бе ухапал, а тя се бе опитвала да се заблуждава, че го прави от обич; и как Норман й помогна да направи аборт; и за жизненоважната разлика между юмруците в лицето и юмруците в гърба.
— Ето защо сега често ми се налага да ходя до тоалетната — обясни и нервно се усмихна, загледана в ръцете си, — но постепенно се възстановявам.
Разказа му колко пъти през първите години след сватбата Норман гореше връхчетата на пръстите на ръцете и краката й със запалка и колкото и да е смешно, как бе зарязал това мъчение, когато престана да пуши. Описа онази вечер, когато съпругът й се върна от работа по време на новините, седна мълчаливо пред телевизора, крепейки вечерята на скута си, без изобщо да поглежда към Роузи, изчака Дан Радър да приключи с бюлетина, побутна чинията настрана и започна да боде жена си с молива, който намери на масичката пред дивана. Натискаше графита достатъчно силно, та да причини на Роузи болка, оставяйки по кожата й подобни на бенки черни точици, но се стараеше да не потече кръв. Роузи обясни на Бил, че й се е случвало Норман да я наранява много по-силно, но никога не е била по-уплашена. Най-много я ужасявало мълчанието му. Заговаряла го, искала да разбере какво става, но той мълчал. Тя се опитала да се отдалечи от него, но той я следвал неотклонно (не искала да бяга — това било все едно да хвърлиш клечка кибрит в буре с барут) и нито отвръщал на въпросите й, нито обръщал внимание на протегнатите й, сплетени в отчаяна молба ръце. Непрестанно я мушкал с молива по ръцете, раменете и по ключиците — онази вечер била с тясна блузка с малко деколте — и всеки път, като забивал графита в тялото й, изсумтявал тихо и отсечено: „Пуу! Пуу! Пуу!“ Най-сетне се свила в ъгъла, притискайки колене към гърдите си, сплела ръце на тила си, а той коленичил пред нея със сериозно изражение, и продължил да я боде и да издава все същия звук. Обясни на Бил, че вече била сигурна, че ще я убие, и че е щяла да стане първата жена в историята, умъртвена с черен молив НВ… но помнела как непрекъснато си повтаряла, че не бива да пищи, защото съседите може да чуят, а тя не би искала да я заварят в това положение. Не и жива. Струвало й се толкова срамно. После, когато усетила, че всеки миг ще се разпиши, Норман отишъл в банята и хлопнал вратата след себе си. Бавил се вътре дълго и тогава й хрумнало да избяга — просто да отвори входната врата и да хукне накъдето й видят очите — но било нощ, а и той си бил вкъщи. Роузи допълни, че ако на излизане от банята установял, че я няма, щял да се втурне след нея, а тя знаела със сигурност, че настигне ли я, ще я убие.
— Щеше да ми прекърши врата — отбеляза, без да вдига поглед. Все пак си бе дала обещание още следващия път, когато я нарани, наистина да го напусне. Но след онази нощ той за дълго я оставил на мира. Може би за цели пет месеца. А когато отново посегнал, отначало не било толкова страшно и тя си рекла, че щом е изтърпяла да я боде с молив, спокойно ще може да понесе юмруците му. Залъгвала се с подобни мисли чак до 1985 година, когато нещата бързо започнали да се влошават. Разказа му колко изнервен бил Норман покрай историята с Уенди Яроу.