И, разбира се, Бил, с кафявите очи със зеленикави отблясъци, миниатюрния белег на дясното ухо, което навремето си е продупчил (сигурно в колежа, като проява на смелост под влияние на алкохола), а после е оставил да зарасне. Сякаш усещаше случайните побутвания, докато вървяха, и допира на ръката му до тялото й — топлата длан, силните пръсти — и се питаше дали докосването му й бе подействало възбуждащо. Тя самата бе склонна да признае с нежелание, че на нея й бе подействало именно така. Той бе толкова различен от Норман — направо й се струваше, че е влязла в досег с обитател на друга слънчева система.
Затвори очи и се унесе.
От мрака изплува друго лице. Лицето на Норман. Той се усмихваше, но сивите му очи бяха като бучки лед. „Тръгнал съм на риболов, сладка моя — казваше й. — Лежа в легло си, а то съвсем не е толкова далеч, и се опитвам да те уловя. Съвсем скоро ще можем да си поговорим. Хубавичко ще си поговорим. Разговорът ще бъде съвсем кратък. А като свърши… — Вдигна ръка. Стискаше черен молив НВ. Беше подострен като бръснач. — Този път няма да си губя времето с раменете и ръцете ти. Направо ще започна от очичките. Или от езика. Как ли ще се чувстваш, скъпа моя, ако забия молив в многознайния ти лъжлив ез…“
Роузи рязко отвори очи и лицето му изчезна. Отново ги затвори и се помъчи да извика лицето на Бил. За миг бе убедена, че то няма да се появи и вместо неговото отново ще изплува образът на Норман, но той бе изчезнал някъде.
„В събота ще се видим — мислеше си тя. — Ще прекараме целия ден заедно. Ако поиска да ме целуне, няма да се противя. Или ако иска да ме прегърне и да ме погали, пак няма да се противя. Ама че побъркана история, толкова искам да съм с него.“
Отново се унесе, подозирайки, че сънува пикника с Бил вдругиден. На съседна маса имаше други туристи, които бяха довели бебе. Роузи долавяше плача му, макар и съвсем слаб. После, този път малко по-силно, до слуха й достигна тътенът на гръмотевица.
„Точно като в моята картина — рече си. — Като седнем да хапнем, ще му разкажа за нея. Днес забравих, но имахме да си кажем толкова други неща…“
Изтрещя нова гръмотевица, но сякаш по-близо. Изведнъж Роузи се ужаси. Дъждът ще им развали пикника и ще разтури празненството на „Дъщери и сестри“ на Етингър Пиър, а може и концертът да се отмени.
„Не се тревожи, Роузи, гръмотевиците са в картината, а всичко това е само сън.“
Но ако беше само сън, защо тогава все още усеща допира на възглавницата до ръцете си? И как така чувства, че пръстите й са сплетени, а тялото й е покрито с леко одеяло? Защо продължава да чува уличния шум под прозореца?
Щурците пееха и свиреха: скръъц-скръъц-скръъц-скръъц-скръъц.
Бебето плачеше.
Изведнъж през затворените й клепачи проникна заревото на пурпурна мълния, а гръмотевицата отново изтрещя досами леглото й.
Роузи ахна и скочи с разтуптяно сърце. Не виждаше никакви светкавици. И никакви гръмотевици. Стори й се, че все още чува щурците, да, но може би просто й се причува. Погледна към прозореца в отсрещния край на стаята и различи тъмния правоъгълник, който висеше на стената точно до рамката. Картината с Роуз Мадър. Утре ще я пъхне в пазарска чанта и ще я отнесе на работа. Дано Роуда или Кърт знаят някоя работилница наблизо, където слагат рамки.
И все пак, макар и едва доловимо, чуваше песента на щурци.
„От парка е“ — заключи и отново се отпусна на възглавницата.
„Даже и на затворен прозорец? — попита Практична-Разумна. Беше доста озадачена, но не беше разтревожена. — Сигурна ли си, Роузи?“
За сигурна — сигурна беше. В края на краищата вече бе почти лято, щурците са наизлезли, пък и какво значение има? Добре де, сигурно наистина има нещо необичайно в тази картина. По-вероятно е то да е в нейното съзнание, което още не бе напълно излекувано от всички изкривявания, но да речем, че причината наистина се крие в картината. И какво от това? Не намираше нищо лошо.
„Но можеш ли да кажеш, че не виждаш в това нищо опасно, Роузи? — в гласа на Практична-Разумна като че ли се долавяше тревога. — Остави настрана лошотията, или злината, или както щеш го наречи. Можеш ли да кажеш, че не е опасно?“
Не, не можеше да каже такова нещо, но, от друга страна, навсякъде дебнат опасности. Вижте какво се случи с бившия съпруг на Ана Стивънсън.
Само че Роузи не желаеше да мисли за случилото се с Питър Слоуик — не искаше отново да се окаже на улица „Виновна“, както го наричаха на груповата терапия. Искаше да мисли за събота и да си представя как ли ще я целуне Бил Стайнър. Дали ще я прегърне през раменете или през талията? А какво ще бъде усещането от допира на устните му? Дали ще бъде…