— Говориш като смахнат — отбеляза Джеф, като сбърчи вежди.
— Може би и това е част от любовта. Каквото и да представлява, тя е нещо, което искам повече, отколкото съм си представял. А Роуз е единствената, която може да ме научи да обичам. Няма да се откажа от нея, Джеф, независимо колко ще ми струва това.
— По дяволите! — изруга Джеф. — Ти си влюбен в нея.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Шестото чувство на Джордж ги спаси.
Задаваше се дъжд. Тежкият, влажен въздух като че ли повлия на добитъка. Точно когато мъжете бяха свършили работата си за деня, един особено див вол счупи оградата, като поведе повечето животни, които бяха прибрали през деня. Докато намерят стадото и застрелят подстрекателя, стана твърде късно да се връщат в ранчото. Одраха вола, сготвиха колкото месо можеха да изядат и заспаха, уморени до смърт. Искаха да си починат добре, преди дъждът да ги измокри до кости.
Нещо събуди Джордж. Може би вятърът, който виеше в клоните на дърветата. Или някой счупен клон. Нищо не се виждаше в тъмното. Буреносни облаци скриваха луната. Единствената светлина идваше от тлеещите въглени в огнището.
Едно от кучетата беше будно. Бе обърнало глава срещу вятъра. Ръмжеше гърлено. Погледна към Монти, започна да вие неспокойно, после отново отправи поглед в мрака. Пак изръмжа.
Джордж не знаеше как разбра, че ще бъдат нападнати. Просто го усети. Протегна ръка към пушката си и стреля в тъмата.
— Някой се приближава откъм потока! — извика той на спящите си другари.
Нападателите се втурнаха стремглаво с мулета и понита към средата на временния лагер и започнаха да стрелят напосоки.
Мъжете се събудиха и отчаяно затърсиха някакво прикритие. Докато намерят оръжието си, нападателите изчезнаха. Не се знаеше колко бяха. Носеха тъмни дрехи и сигурно бяха почернили лицата си. После се насочиха право към лагера на мексиканците, който се намираше на петдесетина ярда оттук.
Ала не намериха никого там. Мексиканците умееха да се потулват в храсталаците също като добитъка. Джордж чу, че бандитите катурват каруцата, чупят глинените съдове и удрят с железа. Унищожаваха запасите и работните инструменти на мексиканците.
Сетне се върнаха пак в лагера на Джордж, като гърмяща и трещяща маса в мрака. Джордж прецени, че са тридесет-четиридесет човека. Неговите хора не биха имали шанс срещу такъв многочислен противник, ако не беше една пушка, която неуморно стреляше и поваляше нападателите един след друг и когато последният от тях препусна из лагера, четирима мъже висяха на седлата си.
— Хен, ти ли го направи? — подвикна Джордж към стрелеца.
Никакъв отговор.
Нападателите отново се върнаха, този път в разгърнат строй, но смъртоносната пушка уцели още трима. Атаката свърши още преди да стигнат до самия лагер. Нападателите се стопиха в мрака и тропотът от копитата бързо заглъхна в нощта.
— Макклендънови, проклетите му копелета! — изруга Монти, като се показа иззад пъна, на който бе седял, докато се хранеше. — Мислех, че ще дойдат по-рано, ако изобщо имаха намерение да идват.
— Сигурен ли си, че не са мексиканските бандити, на които попречихме на връщане от Остин? — попита Соления.
— Да. Трябва да са Макклендънови. Никой уважаващ себе си бандит няма да убие спящ човек.
— Няма значение кои са били, защото всички искат едно и също — каза Джордж. — Вижте дали всички са добре. Солени, имаме ли някакви лекарства?
— Нямаме за рани от огнестрелно оръжие:
— Ако някой е ранен, трябва да го закараме до къщата.
Оказа се, че всички са живи и здрави.
— Виж как са мексиканците, Монти — рече Джордж.
— Обзалагам се, че са били вече на стотина фута в храсталаците, когато онези копелета нахлуха в лагера ни.
— Провери как са все пак.
Монти тръгна към лагера на мексиканците.
— Май отсега нататък ще трябва да поставяме пазач — каза Джордж.
— Също като в армията. По двама ли ще пазим или по един? — попита Сайлъс.
— Един е достатъчен. Кучетата ще свършат по-добра работа от втори човек.
— Пръв трябва да пази младият Алекс. Той винаги заспива последен.
— Къде е той? — попита Джордж. — Някой виждал ли го е?
— Не — отговори Соления.
Без да каже нищо, Хен потъна в мрака и се отправи към храсталаците, в които бе легнал Алекс. Той обичаше да има нещо над главата си, когато спи. Беше от хълмиста Алабама и не се доверяваше на откритите места. Изнервяли го. Предпочиташе гората.
Алекс беше хилав младеж и изглеждаше много по-млад от двадесет и четирите си години. Беше веселяк и любимец на всички. Бързо се сближи с Хен. Джордж така и не разбра защо — бяха толкова различни. Последва Хен със свито сърце.