Джордж искаше да стане и да се махне. Не вярваше на нито една дума. Но онова, което го разстрои най-много, беше, че му се искаше да повярва. Необходимо му беше да повярва. Независимо какво му разказваше Соления, щеше да седи до него, да чака и да се надява да чуе нещо, което ще го накара да започне поне малко да уважава баща си.
— Баща ти знаеше, че е лош човек, но ти не си като него.
— Не си измисляй, Солени — сряза го Джордж, но усещаше как потребността да му повярва става все по-голяма. Само да можеше да приеме, че Соления казва истината!
— Каза, че докато още си бил дете, виждал, че ще станеш мъж, какъвто той сам би желал да бъде. Знаел, че го обожаваш и че би направил всичко, за да му се харесаш. Точно в този момент решил да те държи на разстояние, за да не съсипе живота ти.
— Не мога да повярвам, че баща ми е станал най-ненавижданият човек във Вирджиния, само за да ме предпази от себе си?
— Не. Съмнявам се, че е правил неща, които не са му харесвали, но е искал да те предпази. Точно затова те е изолирал от себе си.
— Така че да израсна без никаква закрила.
— Знаел е, че си достатъчно силен, и се е оказал прав.
Джордж вече почти бе повярвал, но всичко това му дойде твърде много. Нито веднъж през живота си не бе чувал баща си да споменава, че има силен характер. Тъкмо обратното — ругаеше го, защото бил слабохарактерен и склонен повече към приказки, отколкото към действие. Беше се подигравал на непохватността му, приятелите му, на желанието му да отиде в Уест Пойнт. Може и да е изпитвал известни угризения за смъртта на Том — явно бе запазил малко човечност в душата си, — но не му се вярваше, че се е възхищавал от сина си по някакъв начин.
— Даде ми нещо да ти предам. Накара ме да обещая, че ще го получиш.
— Откъде научи как да ме намериш?
— Той ми обясни как да стигна при теб. Сигурен беше, че ще си тук. Каза, че си се върнал, защото братята ти имат нужда от теб.
Джордж отново започна да се колебае. Понякога искаше изобщо да не бе имал баща. В момента го искаше повече от всякога.
Соления отиде до завивките си и измъкна оттам сабя. Подаде я на Джордж.
— Поиска да ти я предам.
Джордж не можеше да я докосне. Колкото и да искаше — не можеше. Това щеше да означава, че е повярвал на Соления и че е уязвим. Отстъпеше ли веднъж, нямаше връщане назад и никаква преграда за болката, която бе насъбрал в течение на годините. Не можеше да поеме този риск.
— Защо поиска да ми дадеш сабята?
— Написа и писмо.
Той отиде пак до завивките си и извади оттам един изпомачкан плик. Восъчният печат беше повреден, но не счупен напълно.
— Написа го в нощта, преди да загине.
Джордж се вцепени. Не можеше да помръдне. Вторачи поглед в плика. Изпитваше силно желание да го вземе, но се страхуваше. Беше на границата, откъдето връщане назад може би нямаше. В този миг си спомни какво му бе казала Роуз — толкова много се боял да не сгреши в нещо, че би се самоубил и би се отрекъл от възможността да има онова, което иска. Ако нямаше смелостта да прочете последните думи на баща си до него, как щеше да има смелостта да се справя с живота по-нататък?
Как щеше да заслужи жена като Роуз?
Бързо, преди да е променил решението си, той грабна плика, счупи восъчния печат и извади писмото. Там беше написано едно-единствено изречение:
Запомни как съм умрял, а не как съм живял.
Джордж почувства как преградите рухват. Като че ли стоманеният обръч в него се огъна и се стопи. Усети как нещо вътре в него — малко и неопределено, но съществено — се освобождава. За миг му призля, но и това премина. Изпита огромно разочарование и съжаление, но и облекчение.
Може би, в края на краищата, повярва.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
— Трябва да са някъде тъдява — чу се глас.
— Вероятно са тръгнали към Остин. Нощта е била достатъчна, за да се измъкнат.
— Докато прекопавахме двора им.
— Убеждавах ви, че няма никакво злато, но татко не искаше и да чуе. Искаше да го принуди да каже къде го е скрил. Заяви, че ще одере жива жената, ако трябва.
Джордж се бе разярявал и преди, но онова, което чу сега, го накара да изпита нещо съвършено ново. Усети как гневът го залива като приливна вълна — могъща вълна, която се увеличаваше и преливаше. Сигурно така се е чувствал и баща му, когато е губил самообладание. Тази мисъл толкова много го изплаши, че яростта му намаля.
— Трябва да отвлечем вниманието им по някакъв начин, защото скоро ще ни намерят — прошепна Джордж на Роуз. — Соления и аз ще ги разкараме. Ти и Зак стойте тук. Не мърдайте, дори и да чуете изстрели.