— Бях търпелив с теб, защото си бил войник — рече Люк, — само че не търпя някой да ми се бърка в работата.
— Твоята работа изобщо не ме интересува — увери го онзи. — Интересува ме единствено младата дама. Тя те помоли да я пуснеш.
— Тази тука не е никаква дама.
— Ти каза, че е дама. Значи, освен че си кавгаджия, ти си и лъжец.
Роуз преглътна. Да наречеш Люк лъжец, означаваше да му отправиш открито предизвикателство.
— Никой досега не ме е наричал лъжец — изръмжа той.
— Изглежда, добрите хора в Остин не са обърнали внимание на това — добави младият мъж, като изви устни в подигравателна усмивка.
Люк скочи от стола си.
— Люк, не мисля, че трябва…
Но той не обърна внимание на Роуз. Докато се придвижваше към него, той я повлече със себе си, като я блъскаше в столовете и още я държеше за китката.
— Слушай сега, мистър и си отваряй добре ушите. Ти си чужденец в този град и затова, естествено, не знаеш, че не обичам да ми се бъркат.
— Тогава би трябвало да разбираш защо мис… не знам как се казваш — обърна се непознатият към Роуз и отново се усмихна.
Въпреки болката, тя също се усмихна.
— Роуз…
— Няма значение как се казва — намеси се Люк. — Тя не те засяга.
Непознатият отново втренчи черните си очи в него.
— Четири години се сражавах за каузата на Конфедералната армия, но не съм пропилял и минута, за да се бия с мъже, които се държат лошо с жените, или ги прекъсват, когато говорят.
Люк се зачерви от ярост. Отблъсна Роуз и протегна ръка към пистолета на бедрото си. Но преди да го вдигне, за да стреля, ръката на странника го стисна за китката толкова силно, че всеки нерв по пръстите на Люк се парализира.
Пистолетът падна на пода.
— Остави дамата на мира.
След като се съвзе от шока, той изкрещя:
— Проклет да съм, ако я оставя — и се хвърли.
Непознатият го удари с юмрук така, че Люк се стовари върху масата зад него. Докато Роуз отскачаше, за да се предпази от падащ стол, той се изправи на крака, като се олюляваше стъписан, но твърде разярен, за да осъзнае, че няма никакъв шанс срещу този човек.
Все още с наведена глава, той се хвърли отново.
Онзи само отстъпи встрани. Люк се заби в масата, сетне в стената. Строши масата, стола и ключицата си.
Планина от плът, увенчана със закръглено лице, се втурна откъм кухнята: Доти, собственичката на „Бон Тон“.
— Няма да позволя на никого да съсипва ресторанта ми — пронизително изпищя тя, като се засили към повода за неприятностите. — Ще си платиш за това.
— Да ти плати от джоба си — рече с безразличен глас непознатият, като посочи към проснатия на пода Люк. — И донеси на младата дама… Роуз… чаша силно кафе.
Тя не разбра защо като чу името си от устата на този човек, стоеше скована. Може би заради усмивката, която още играеше по устните му? Или топлината в очите му?
— Не й плащам, за да седи — писна Доти.
— Нито пък за да бъде обиждана от клиентите ти, предполагам — противопостави се непознатият, като погледна така строго Доти, както бе погледнал Люк само преди няколко минути. — Тя има нужда от малко време, за да се съвземе.
— Ами ако откажа?
Той погледна към счупения стол.
— Сигурно няма да имаш много клиенти, ако всичките ти столове станат на трески.
Доти изгледа непознатия със злоба, но за изненада на Роуз явно реши, че ще постъпи по-умно, ако се погрижи за изпадналия в несвяст Люк, отколкото да се занимава с този невъзмутим мъж. Тя пребърка джобовете му и взе малко повече пари, отколкото й бяха необходими, за да плати за изпочупените си мебели.
— Разкарай го, а аз ще донеса кафето — рече тя и излезе, без да поглежда назад.
— Негови приятели ли сте? — обърна се непознатият към Джеб и Чарли.
Двамата се заловиха отново с яденето си, без да му отговорят. Трети мъж се втурна през вратата, очевидно решил да разбере каква е причината за неразборията. Само един поглед към лицето на непознатия го накара да се отпусне на някакъв стол в отсрещната страна на помещението.
— Познаваш ли го? — попита младият мъж новодошлия.
— Никога не съм го виждал.
Непознатият улови Люк за задната част на панталона му, повлече го към отворената врата и го пусна в средата на дъсчената пътека отвън. Сетне отново влезе в ресторанта, затвори вратата след себе си, избра си друга маса и придърпа един стол към нея.
— Ще се радвам, ако седнеш при мен, мис — обърна се той към Роуз. — Добре се държиш, но ще се почувстваш още по-добре, ако поседнеш за малко.
Тя се колебаеше.
— Името ми е Джордж Рандолф. Пристигнах в града едва тази сутрин, но ще се радвам, ако ми правиш компания.