Как би могла Роуз да му каже, че колебанието й няма нищо общо с факта, че той е странник в града? След драматичното си избавление, тя трудно можеше да го възприеме като обикновен човек.
— Не мога… не е редно — запелтечи Роуз, когато най-после съумя да изрече нещо. Тя погледна към строшените мебели. — Трябва да разчистя. Скоро ще започнат да идват клиенти.
— Не се притеснявай за това. Имаш десет минути — успокои я Джордж. — Приятелите на Люк ще разтребят.
Джеб и Чарли вдигнаха поглед от чиниите си, но беше невъзможно да се разгадае изражението на лицата им.
— Не! — възпротиви се Роуз. Тя долови страха в собствения си глас. — Те не са направили нищо.
— Знам — потвърди Джордж. — И затова сега искат да поправят грешката си.
Никой не изтълкува погрешно думите му. Пъхнатият в пояса му пистолет не беше необходим, за да подкрепи казаното. Но не беше и за подценяване.
Без да проронят дума, двамата отново се заеха с яденето.
Джордж още държеше стола. Доти се появи от кухнята и тръсна две чаши кафе на масата.
— Имаш десет минути — каза тя на Роуз. — Имаш ли намерение да ядеш, или си тук само за да създаваш неприятности? — попита тя Джордж.
— Бих желал говеждо и картофи. Горещи. И бъркани яйца, ако има.
— Снесени тази сутрин. Нещо друго?
Той се обърна към Роуз.
— Яла ли си?
— Тя няма време за ядене — озъби се Доти.
Джордж вдигна стола над главата си с една ръка.
— Ще й донеса яйца — отстъпи Доти, — но това е всичко. Не й плащам, за да си пилее времето с клиенти.
— Чудесно — рече Джордж, преди Роуз да може да отговори. Той остави стола на пода. — Колкото по-бързо ги донесеш, толкова по-скоро тя ще може да се върне на работа.
Доти се изчерви, но се измъкна от стаята като отливна вълна.
— По-добре седни — каза Джордж, а усмивка на извинение смекчи чертите на лицето му. — Имам чувството, че господарката ти ще отброи десетте минути до секундата.
Гласът му — спокоен, уверен, предразполагащ — я убеди да седне.
— Доти не е лоша — започна да обяснява Роуз, докато пристъпваше към масата. — Тя наистина се държи добре с мен, но трябва да нахрани онези мъже бързо, ако не иска да отидат в другото заведение на улицата.
Докато сядаше, ръката на Джордж леко докосна рамото й. И през ум не й беше минавало, че нещо толкова леко може да предизвика такава силна реакция. Той всъщност не бе докоснал нея, а диплите на роклята й, но тя изпита усещането, че нежно я бе погалил. Тялото й отвърна като се скоба като желязо. Мисълта й реагира, като изгуби нишката на разговора.
— Тяхната храна по-добра ли е?
— На Доти не й е никак лесно да поддържа това място.
— Другите ресторанти по-добри ястия ли предлагат от „Бон Тон“? — повтори въпроса си Джордж.
— Не — отговори Роуз, след като умът й изведнъж разбра значението на думите на Джордж. — Доти е най-добрата готвачка в града.
— Тогава какво предлагат?
— Момичета.
— Трябва ли да съдя от държанието на Люк, че те…
Роуз кимна.
— И те очакват от теб…
— Не и Доти. Тя знае, че не бих го направила.
— Тогава защо не накара и клиентите си да го проумеят?
— Няма време, непрекъснато е заета с готвене. Освен това аз мога да се грижа за себе си.
Джордж вдигна вежди.
— Знам, че не изглежда така, но Доти не е единствената, която би приела „не“ за отговор. Джеб и Чарли биха се намесили, ако имам нужда от помощ.
Тя проследи погледа му, отправен към двамата мъже, които се хранеха, почти забили носове в чиниите си, без да поглеждат ни надясно, ни наляво.
— Не бих желал да разчитам на тях — отбеляза Джордж.
Доти излезе от кухнята, като носеше две чинии с бъркани яйца.
— Пържолата ще бъде готова, щом свършиш с това — съобщи тя на Джордж. Тръсна чиниите на масата и отново се измъкна.
— По-добре започвай — рече Джордж. — Четири от десетте ти минути вече изтекоха.
Известно време се храниха мълчаливо.
— Откога живееш в Остин? — попита той.
— Тук съм прекарала по-голямата част от живота си.
— Защо някой от семейството ти не се погрижи за хората като Люк?
Роуз наведе глава.
— Нямам семейство.
— А приятелите ти? Една млада, привлекателна жена като теб сигурно…
Тя сведе очи.
— И приятели нямам. Семейството, с което живеех, се премести в Орегон заради войната — Роуз дръпна стола си назад и се изправи. — По-добре да тръгвам. Благодаря за закуската. И за Люк.
Джордж се бе изправил на крака заедно с нея.
— Не е необходимо да ми благодариш. Една дама не би трябвало да търпи такова отношение.
Тя бавно се извърна.
— Какво те кара да мислиш, че съм дама? Та ти не знаеш нищо за мен.