Джордж се изтръгна от мислите си. Свещеникът говореше на него.
— Имате ли пръстен? — повтори свещеникът.
Изобщо не се беше сетил, че ще му трябва пръстен — нито за него, нито за Роуз. Не се бе сетил и за сватбен костюм. Беше облечен във всекидневните си дрехи. Почувства се ужасно засрамен.
Джордж свали семейния пръстен от ръката си.
— Вземете този — каза той, като го подаде на свещеника.
Фактът, че даде собствения си пръстен, придаде по-завършен вид на венчавката, отколкото думите. Беше се оженил за Роуз.
Току-що се бе въвлякъл в нещо, което нямаше намерение да зачита.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
— За невестата ти — рече един непознат, като протегна чаша към Джордж. — Да живее дълго и да те дари с много деца.
— За моята невеста — повтори Джордж, като взе чашата след кратко колебание.
Нямаше смисъл да отказва. През следващите два часа имаше чувството, че вдигна наздравица с всеки жител на Остин. Беше се оттеглил в един ъгъл, като се надяваше, че ще остане незабелязан, но всеки го намираше десет минути след като влезеше в пивницата, с усмивка и поздравление на уста, и чаша питие в ръка. Джордж бе отишъл там, за да се опита да измисли как да се справи с желанието си към Роуз, без да се възползва от любовта й към него, уязвимостта й и щедростта й. Но замъгленият му от алкохола разсъдък вече трудно си спомняше нещо друго, освен че тялото му гори от желание.
— Не можеш да останеш тук цяла нощ — рече Соления. — Това е първата ти брачна нощ.
— По дяволите, знам — измърмори Джордж.
Бяха в пивницата „Буца самородно злато“, една от мръсните дупки близо до казармите. Тя представляваше продълговата стая с нисък таван и опушени стени. Огледалото зад бара отразяваше оскъдната светлина на двата фенера с въглища, които висяха отгоре. Клиентите, които играеха карти по ъглите, трябваше да присвиват очи на мъждукащата светлина.
Джордж бе спрял да пие. Почивка. Алкохолът го бе ударил право в главата. Беше твърде късно да си напомня, че е позволил на хората от Остин да го накарат да направи още една грешка. Беше твърде късно да обяснява на Роуз, че не е имал намерение да се напива и че само е искал да намери начин да бъде справедлив както към нея, така и към себе си.
Всяка булка би се обидила на младоженеца, ако той се напиеше само час след сватбата им. След начина, по който й направи предложение, сега Роуз щеше да бъде съсипана.
— Представяш ли си какво изпитва Роуз, като те чака в онази стая, не знае какво се е случило с теб, не знае кога ще се върнеш?
За какво да се връща? Не може да отиде при нея и да не я люби. Не беше толкова силен.
На няколко пъти тази вечер беше на път да забрави за скрупулите си и да хукне към нея. Ако можеше да намери забрава в любовта й, може би нямаше да изпитва такива силни угризения. Ако можеше да задоволи физическите си потребности, които го караха да губи самообладание, може би с прояснен разсъдък щеше да потърси отговор на измъчващите го въпроси.
Но не можеше да го направи. Беше длъжник на Роуз и щеше да стои настрана, докато изцяло и честно не се отдадеше на нея и на брака им. Щеше да е жестоко от негова страна да вземе само тялото й и да отхвърли останалото. След всичко, което бе сторила за него и за семейството му, той й дължеше това, по дяволите.
— Казах й, че може да закъснея. Казах й да си легне.
А какво друго да й каже? Да чака мъжа си, който не знаеше дали щеше да може да се върне, и какво да направи, ако се върнеше? Да чака мъжа си, който знаеше, че не трябва да я докосва, но съзнаваше, че не може да устои на това?
Спомни си колко нощи бе сънувал Роуз, безбройните часове, през които бе мислил за нея, като си представяше как я прегръща и люби.
Само няколко целувки бяха достатъчни, за да го изкарат от равновесие. Но сега вече нямаше бариера, нито страх, че ще опетни доброто й име. Пред Бога и пред хората тя беше негова жена.
— Какво си направил?
— Нали ти казах. Няма да повтарям.
— Но защо?
— Не е твоя работа, по дяволите.
— Имаш право, не е моя работа, но това засяга Роуз и аз мисля, че тя заслужава да знае какво вършиш и защо го вършиш.
Джордж се опитваше да разсъждава. Трябваше да реши какво да прави преди мозъкът му изобщо да престане да работи.
— И Роуз не ти влиза в работата, по дяволите. Тя е моя жена.
— По нищо не личи.
Джордж се надигна да стане, но се спъна. Наложа се Соления да му помогне отново да седне на мястото си.