— Шшт! — изшътка Соления. — Минава един. Ще разбудиш целия хотел.
— Събудѝ всички — извика Джордж.
— Не можеш ли да го поуспокоиш, госпожо? — попита Соления.
Роуз не можа да не се засмее.
— Вече го направих.
Соления се ухили в отговор.
— Ще се върне след половин час дори ако трябва да се изкъпе в потока.
— Защо не се изкъпе сутринта като всички други — измърмори прислужникът, докато носеше две ведра с гореща вода за ваната в стаята на Соления.
— Ожени се и ще разбереш — обясни му Соления, който също носеше две ведра.
— За какво му е да се къпе — мърмореше прислужничката. — Щом не го прави редовно, жена му няма да очаква да се изкъпе и сега. Да отиде мръсен и потен при нея, да си направи удоволствието и след пет минути ще захърка.
— Джентълмените се държат по различен начин — отбеляза Соления.
— Ха! Ама е мъж, нали? И е пиян, нали? Какво тогава му е различното?
Джордж не можеше да се крепи много добре на краката си, когато отвори вратата на стаята им. Ваната беше топла и кафето горещо, но главата му още се въртеше.
Ала най-лошото от всичко беше, че ужасно му се спеше, сякаш бе упоен. Не беше свикнал с уискито. Не можеше да забрави буйствата на баща си, когато се напиеше и затова не докосваше алкохол. Изпита известно облекчение, когато разбра, че не му действа по същия начин, но се чувстваше зле.
Роуз го чакаше. В леглото.
Господи, колко красива изглеждаше на светлината на нощната лампа. Никога не се бе замислял за женската коса. Винаги си бе представял, че красивите жени изглеждат като майка му. Русата й коса имаше цвета на млада царевична свила. Дълга, права и тънка, тя дооформяше крехкия й външен вид.
Буйните кестеняви къдрици на Роуз падаха върху раменете й и се бяха разпилели на възглавницата като рог на изобилието. Сякаш го канеха да зарови лице в щедростта им. Винаги я бе мислил за красива, но сега, на мъждукащата светлина, на фона на снежната белота на завивките, той осъзна, че най-красивото в нея беше това, че е неподправена. Миглите й не бяха прекомерно гъсти, устните й не бяха прекомерно пълни, очите й не бяха дълбоки и хипнотизиращи. Но съвкупността от всичко съставляваше най-очарователното, човечно, топло и подканващо лице, което някога бе виждал.
Забеляза ситните лунички по носа и скулите й. Трябваше да й напомня да си слага шапката винаги щом излизаше навън, защото не би желал да види лицето й покрито с нови лунички. Всъщност, в съчетание с буйната й къдрава коса, луничките я правеха да изглежда като момиченце. Когато дяволитите пламъчета затанцуваха в очите й и започнеше да играе със Зак или да дразни Монти, тя заприличваше на палаво дете.
Но тази вечер в нея нямаше нищо момичешко.
Също като майката земя, тя го канеше да сложи глава на гърдите й, да се отпусне за миг в обятията й и да почерпи сила от дълбокия извор на нейната устойчивост. Дори и като му се отдаваше и признаваше слабостта си, тя му вливаше сила.
Джордж не разбираше как става така. Може би щеше да разбере, когато главата му се оправеше. Само знаеше, че Роуз му бе отправила покана, която той искаше да приеме, но сетивата му бяха притъпени, а тялото натежало. Опита се да съживи порива на желанието си, който го бе обзел, когато тя бе отправила поканата, но тялото му натежа още повече. Дори разсъдъкът му искаше да се откаже от борбата и да я отложи за друг път.
Роуз се усмихна. В нейните очи Джордж винаги беше властна личност, уверен в себе си, внушителен заради ръста и самочувствието си. Тя се бе чувствала относително дребна, слаба и безсилна.
А сега бяха разменили ролите си.
— Никога не съм мислил за първата си брачна нощ — рече той, след като затвори вратата след себе си. — Но ако бях мислил, това определено нямаше да бъде начина, по който щях да отида при жена си.
Джордж не се приближаваше до леглото, а стоеше прав на известно разстояние от него.
Роуз усети, че той като че ли иска разрешение да легне в тяхното легло.
— Важното е, че дойде.
Тя отметна завивките и приглади чаршафа.
Той се колебаеше.
— Срамувам се да дойда при теб в това състояние.
Роуз отново приглади чаршафа.
— Още не си дошъл.
Джордж се доближи до леглото.
— Мъжът, който заслужаваш, би трябвало да дойде при тебе, изпълнен с гордост и самочувствие.
— Мъжът, който искам, дойде при мен. Но като всички нас, той е обременен с чувство на вина, в по-голямата част, натрупана от някой друг. Аз искам да облекча това бреме.
Джордж се отпусна на леглото.
— Не заслужавам такова разбиране.
Роуз протегна ръка и хвана неговата, като нежно го притегли към себе си.