Катлийн Удиуиз
Роза през зимата
ГЛАВА ПЪРВА
23 октомври 1792
Северна Англия
— Сватба!
Ирайн Флеминг се дръпна от камината, удари силно с ръжена по решетката и даде израз на раздразнението си. Вън вятърът бодро и поривисто запращаше огромни дъждовни капки и градушка по обкованите с олово стъкла, като че ли искаше със своята необуздана и волна игра да се надсмее над оковите, които тя чувстваше в сърцето си. Бурните тъмни облаци, стелещи се плътно над къщата на кмета, отразяваха точно настроението на тъмнокосата, добре облечена млада жена, чиито очи проблясваха с виолетов пламък, щом погледнеше към огъня.
— Сватба!
Думата отново затрептя в съзнанието й. Дори символът на момичешката мечта с времето се беше превърнал в нещо подобно на лудост. Не че тя беше против брачната институция. О, не! Вследствие на грижливото възпитание и напътствията отстрана на една образована и фина майка тя вече беше подготвена да стане добра съпруга на своя мъж. Но баща й, кметът на Маубъри, си бе поставил за цел да я даде на богат човек, независимо дали кандидатът ще бъде познат и обичан, или пък някой сух като клечка, приличен на карикатура мъж. Чертите на характера или външният вид за него бяха без абсолютно никакво значение. Неведнъж й бе втълпявал това! Беше ли мъжът богат и имаше ли желание да се омъжи за нея — значи той беше тъкмо кандидатът, който им трябваше. Ирайн смръщи своите фино изписани вежди, най-красивите, които човек можеше да си представи.
— Сватба! Ха! — В пристъп на отвращение тя повтори думата. Щастливите мечти на младостта бързо бяха попарени и сега тя чувстваше, че за нея бракът е свързан с всичко друго, но не и с радост. Естествено не беше рядко явление една млада дама да се отвращава от отредения и от родителите жених. Обаче след предложенията, които беше получила досега, тя виждаше, че надеждата баща й да се спре на човек, който малко от малко да отговаря на нейната представа за бъдещето й, беше нищожна.
Обзета от безпокойство, Ирайн отиде до прозореца и погледна през ромбовидното стъкло към калдъръмената улица, пресичаща селото. Дърветата около селските дворове приличаха на тъмни скелети, шибани от дъжда. Погледът й се плъзна надолу по празната улица и тъпа болка, примесена с дълбока тъга, започна да я мъчи при мисълта, че след по-малко от час щеше да дойде поредният омразен кандидат. Нямаше никакво желание да очарова някакъв жалък палячо. С цялото си сърце Ирайн се надяваше, дори се молеше улицата да си остане все така празна и по нея да не се появи никакъв пътник. И дори, ако от пороя прогнилият мост се срутеше и завлечеше във въртопа всеки минувач, тя не би се разтревожила ни най-малко. Онзи мъж й беше съвършено непознат, някакво безлично същество, на което тя знаеше само името, и то от вчера. Сайлъс Чамбърс! Що за човек щеше да се окаже?
Ирайн огледа скромната дневна и се запита как ли ще изглежда домът й в неговите очи и дали той би прикрил пренебрежението си? Макар че малката им къща отвън изглеждаше кокетна и почти нямаше равна в града, спартанското обзавеждане съвсем ясно показваше колко са бедни. Ако къщата не се полагаше на баща й заради поста му, за него щеше да е невъзможно да си позволи такова жилище.
Ирайн свенливо оправи полите на роклята си с цвят на синя слива. Може би не биеше толкова на очи, че кройката й отдавна вече не е на мода. Твърде често гордостта й беше накърнявана от високомерната арогантност на превзети контета, които без всякакви задръжки изтъкваха нейната бедност. Малката й зестра не струваше нищо в сравнение с техните тежки кесии. Тя копнееше да покаже на тези надути глупаци, че е по-учена от тях и че явно има много по-добри маниери от останалите, макар че веднъж баща й строго я беше смъмрил за тези й опити.
Ейвъри Флеминг смяташе за ненужно и неразумно представителките на слабия пол да учат повече от това, което им е необходимо за изпълнение на женските им задължения плюс евентуално писане и смятане. Ако не беше наследството на майка й и нейната упоритост, дъщерята никога не би се наслаждавала на този лукс. Анджела Флеминг беше отделила част от своите пари, за да е сигурна, че с тях Ирайн ще бъде отгледана като образовано и възпитано момиче. При това положение Ейвъри нямаше как да се противопостави. В края на краищата той все пак успя да прахоса голяма част от зестрата й, за да следва прищевките си. Макар че тази негова щедрост беше добре дошла за Фарел, момчето показа още през първите месеци от постъпването си в елитно училище явна антипатия към „надути проповедници и несправедливи методи на възпитание“. Така той се отказа от кариерата си на учен и се върна в къщи, за да „усвои занаята на баща си“, нещо, което винаги беше желал.