— Не е необходимо да се извинявате — увери я той с дрезгавия си шепот. — Разбирам добре защо този мъж се е опитал да влезе при вас. Вие наистина сте голяма съблазън, а готовността ви да ме пуснете в стаята си в никакъв случай не е обида за мен. — Ръката му леко се плъзна по дрехата й и погали гърба й. Тя не помръдна, но всеки нерв от тялото й се обтегна.
— Искате ли да останете при мен?
Тя стисна зъби. Никога досега моментът да му се отдаде не е бил толкова близък и въпреки това тя чувстваше, че за нищо на света не би могла да го направи. Независимо че го беше видяла гол и можеше да е сигурна, че тялото му не беше обезобразено, тя не искаше да повярва на очите си.
— Аз… аз бих предпочела да се върна в стаята си, милорд… ако това не ви затруднява.
Той отдръпна ръката си.
— Почакайте един момент, мадам. Искам да кажа на гостилничаря, че този негодник има навика да напада гостите през нощта.
Той взе дрехите си, оставени на края на леглото, и ги облече. Ирайн вдигна поглед, но главата му се намираше в тъмнината и тя пак не можа да задоволи любопитството си. Бързо реши, че може би така е по-добре, тъй като гледката на неговото обезобразено лице сигурно щеше да я разстрои. Той нахлузи маската, обу ботушите и сложи ръкавиците си, преди да застане отново в зоната на оскъдната светлина, идваща от прозореца. След това отиде до леглото и отметна завивките.
— По-добре се стоплете, докато ме чакате — каза той и тъй като тя все още се колебаеше, продължи с ирония: — Сигурно няма да имате нищо против да споделите леглото ми, когато аз не съм в него?
Тя не се реши да му отговори и се пъхна в мекото, топло легло. Ароматът, останал върху възглавницата, й напомни изведнъж за онази сутрин в Сакстън Хол, когато се беше събудила в неговата постеля. Сега тя усещаше същия приятен, но труден за описване мирис. В него имаше нещо странно и чуждо, което не можеше да разбере, някакъв смътен спомен за друго време и друго място. Колкото и да се напрягаше, виденията и представите й не искаха да се подредят в ясна и точна картина.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Когато колата отби от главния път и пое към обширното имение на семейство Лейчестър, Ирайн разбра, че съпругът й имаше влиятелни приятели. Градините бяха уредени безупречно и много добре поддържани. И дума не можеше да става за сравнение между имението на Лейчестър и дивата пустош, заобикаляща Сакстън Хол. Пред тях се появи изискана, живописна къща и след като Ирайн хвърли поглед към нея, тя изпита дълбока благодарност към Теси, задето я беше убедила да облече богато извезания костюм от червено кадифе.
Когато наближиха къщата, лорд Сакстън заговори:
— Макар че видът, който съдбата ми е наложила, вероятно ви отвращава, мадам, позволете ми все пак да ви уверя, че семейство Лейчестър са изключителни хора. Те са стари приятели на нашата фамилия и аз много ценя привързаността им. Имах доста проблеми за уреждане и се справих благодарение на помощта им.
Един прислужник, облечен безупречно — с бяла перука, червен фрак и бели тесни панталони до коленете, — ги поздрави и пое палтата им. Веднага ги отведоха в салона, където баронът и съпругата му вече ги очакваха. В първия миг Ирайн беше смаяна от разкоша на обстановката, но вниманието й бързо се насочи към барона, който тръгна към лорд Сакстън, за да го поздрави най-сърдечно. Дребничката му, облечена с много вкус съпруга го последва не много охотно, когато погледът й падна върху маскирания мъж.
Баронът беше белокос, строен и ходеше леко прегърбен. Признаците на старостта личаха ясно, но розовите му бузи, искрящите очи и постоянната усмивка създаваха впечатление за младежка жизненост.
— Много сме поласкани, Стюарт, че решихте да ни посетите тъй скоро след сватбата си — каза той с топъл глас. — Много се надявах да се запозная с вашата млада жена и сега, когато тя стои пред мен, разбирам причината за треската ви в последно време.
Лорд Сакстън притисна лакътя на съпругата си.
— Струва ми се, че тази треска е заразна. Във всеки случай по пътя трябваше да се отървем от един негодник, който се беше разболял от нея.
Баронът примигна и се наведе да целуне ръка на Ирайн.
— Убеден съм, че Стюарт не ви е разказвал нищо за нас.
— Стюарт? — Тя погледна озадачено мъжа си. — Изглежда, че има още много неща, за които не ми е разказвал.
— Трябва да го разберете, мило дете — рече баронът с блага усмивка. — Вие така сте го пленили, че съвсем е забравил доброто поведение. Сигурен съм, че майка му би била също тъй възмутена, както и вие.
Учудването на Ирайн се усили. За пръв път чуваше, че има и други живи от рода Сакстън. Тя се обърна към мъжа си с въпросително повдигнати вежди: