— Вашата майка?
Лорд Сакстън леко стисна лакътя й:
— Като му дойде времето, ще се запознаете с нея, мила моя.
— Баща му ми беше като брат — прекъсна го баронът. — Смъртта му беше нещо отвратително, просто отвратително. И, разбира се, опожаряването на къщата… една безсмислена подлост. Няма да намеря покой, докато не открием престъпниците, виновни за тези злодеяния. — Той поклати глава и за миг придоби много угрижен вид. След това лицето му просветна и той я потупа по ръката. — Вие сте прекрасно малко създание. Миловидна като моята Ан.
Жена му се усмихна стеснително, когато той протегна ръка към нея. Тя пристъпи и положи изящните си пръсти върху рамото му.
— О, Филип, очите ти те мамят. Никога не съм била толкова красива като това дете.
Тя взе ръката на Ирайн.
— Надявам се, че ще станем добри приятелки, мила.
Ан почти през цялото време гледаше встрани от лорд Сакстън, но всеки път, когато се налагаше да вдигне очи, погледът й ставаше мрачен. Това не му убягна.
— Да не би да си ме намразила, докато ме нямаше, Ан? — попита той.
Тя направи ядно движение с ръка към маската му и отвърна рязко:
— Мразя това нещо!
Ирайн се учуди от грубите думи на дамата, но не й остана време да размисли върху тях, тъй като лорд Сакстън придърпа ръката й към себе си. Той погали нежно пръстите й, като същевременно ги държеше толкова здраво, че всичките й опити да се отскубне бяха безуспешни.
— Повярвайте ми, Ан, жена ми се отвращава много повече от това, което е под маската, отколкото вие от самата маска.
Той се обърна към Ирайн и се наведе над ръката, която държеше:
— Ние с Филип ще се върнем, щом уредим някои въпроси. През това време, мила моя, позволете ми да ви оставя на грижите на нашата любезна домакиня.
Той се изправи и последва Филип с провлачената си походка. Ан, изглежда, беше стиснала зъби и като че потръпваше при всяка стъпка на подкованите му ботуши. Когато вратата се затвори след двамата мъже, тя още дълго гледа след тях. Ирайн не беше съвсем сигурна, но й се стори, че жената почти беззвучно процеди през зъби:
— Проклет твърдоглавец!
— Мадам? Казахте ли нещо? — попита изненадано Ирайн.
Ан я изгледа с големи, невинни очи и сияйна усмивка.
— Нищо, мила. Абсолютно нищо. Просто си мърморех под носа. Нали знаете, това е от възрастта… говориш си сам. — Тя нежно сложи ръка на рамото на по-младата жена. — Мила моя, трябва да сте прегладнели след този дълъг път, а и мъжете ни изоставиха заради ужасните си сделки. Ще хапнем сами нещичко, а после ще излезем с колата до града. Денят е прекрасен и би било непростимо да го пропилеем, затворени вкъщи. А ако ни хареса, може да отсъстваме и целия следобед.
Така и стана. Ирайн не беше вярвала, че е възможно да се забавляваш толкова време с някой непознат. Ан Лейчестър бе колкото приятна и дружелюбна, толкова духовита и сърдечна. Неподправеният й чар беше заразителен и Ирайн чувстваше как под въздействието на смеха напрежението постепенно я напуска.
Вечерта премина в приятна и лека атмосфера. В присъствието на по-възрастната двойка лорд Сакстън изглеждаше не толкова застрашителен. Дори по време на вечерята Ирайн успя да запази спокойствие под втренчения му поглед. Както обикновено той не докосна ястията и напитките на масата, за да се нахрани по-късно сам в стаята си. Така имаше време да съсредоточи цялото си внимание върху нея.
Беше доста късно, когато се оттеглиха, и полузамаяна от виното, Ирайн се отправи към стаята си с леко сърце. Тя усети, че мъжът й я последва с непохватната си походка, но откакто бяха пристигнали при семейство Лейчестър, страхът й се беше поуталожил и шумът от стъпките му вече не събуждаше у нея предишния ужас.
Лорд Сакстън беше този, който усещаше нарастващо напрежение в тялото си, докато наблюдаваше лекото и съблазнително полюшване на бедрата й и невероятно изящната извивка на талията й. Беше почти на ръба на самообладанието си, но съзнаваше, че прекалената настойчивост може да стане причина да я загуби, затова потърси убежище в стаята си.
Докато се наместваше уютно в леглото, Ирайн не можеше да откъсне мислите си от обезобразения мъж в съседната спалня, чиито безпомощни стъпки чуваше през стената. Накрая заспа и сънищата я понесоха, както облаците зад прозореца плуваха с луната. На моменти тя изпадаше в странно, полубудно състояние, а после отново се отпускаше в прегръдките на Морфей, без да е съвсем сигурна къде точно се намира. Блясъкът на сребърната светлина, която проникваше през прозореца, рисуваше над леглото й сенки и картини, които се сливаха със съня й.