От гъстата мъгла в съзнанието й се очерта една фигура, която приличаше на мъж, и тя се помъчи да различи подробностите. Той стоеше, висок и мълчаливо изправен, до леглото й, без риза, с широки рамене и мъжествени гърди, свободно пъхнал палеца на едната си ръка в колана на панталона си и отпуснал другата. Тъмната му коса беше късо подстригана и разрошена, брадичката тясна и решителна, а на нея й се струваше, че от сянката я наблюдават чифт сивозелени очи. Въздишайки, тя завъртя глава на възглавницата си и усети, че той се приближава. Пръстите му подръпнаха връзките на нощницата й и тя усети как горещите, всепоглъщащи пламъци на огнена страст напират в нея, когато топли устни милваха нежната кожа на гърдите й. Чувстваше, че в бедрата й сякаш пулсира някаква опияняваща топлина и се разлива във вените й като течен огън. Над нея се надвеси едно лице, но когато внезапно разпозна мъжа, когото бе повикала в мислите си, тя ужасено скочи в леглото със сподавен вик:
— Кристофър!
Ирайн се стресна и се вторачи в тъмните ъгли на стаята, но тя беше празна. Нищо не помръдваше в нощната тишина и младата жена се отпусна на възглавницата си, зашеметена и… може би разочарована?
Той беше само плод на въображението й, но въпреки това беше възбудил младото й тяло с целувките и дръзките си ласки. Сърцето й биеше лудо и не й даваше мира, така че тя плахо притисна ръка към гърдите си, за да го успокои. Трябваше й още цял час, докато престане да усеща трескавия си пулс в гърлото и намери покой в съня.
Мека светлина нахлуваше през терасата и правеше стаята особено приветлива и весела. Ирайн се протегна в разкошното легло и вдигна ръце да събере косите си, разстлали се на синкавочерни вълни по възглавницата. Челото й угрижено се сбърчи, когато си спомни смутните си сънища.
Дори там не можеше да избяга от онзи янки.
Объркана от потайните си желания, тя си сложи кадифения пеньоар и пантофките и излезе на терасата. Лекият бриз, който шумолеше в дървета и храсти, беше пронизващо хладен и свеж. Вдишваше дълбоко тази свежест и гледаше как малките бели облачета се събират в един голям облак. Студът проникваше през дрехата, но тя се наслаждаваше на пречистващия полъх, който прогонваше спомена за съня й.
Изведнъж вятърът донесе звук от приглушени гласове и я накара да се заслуша. Надничайки през дърветата, тя разпозна високата фигура на съпруга си, който крачеше по алеята. До него вървеше жена, облечена в дълго палто с качулка. По-висока от Ан, тя имаше вид на човек, който е сигурен в себе си и знае мястото си в живота. Ирайн не можеше да долови за какво разговарят, но като че ли жената го убеждаваше в нещо. От време на време тя протягаше ръка с молба, на което обаче лорд Сакстън отговаряше само с нерешително поклащане на главата. След малко жената спря, обърна се към него и положи ръка на рамото му, като настойчиво говореше през цялото време. Слушайки я сякаш с нежелание, маската се отдръпна леко от нея и мълчаливо я изчака да свърши. После отвърна с кратко обяснение, което явно не се хареса на дамата. За сетен път той поклати глава в знак на несъгласие, поклони се едва-едва и се отдалечи, движейки с усилие крака си. Жената понечи да го задържи, но размисли и се отказа. Тя поседя един миг неподвижно, после се обърна и с наведена глава влезе в къщата.
Объркана от тази сцена, Ирайн се върна в стаята си. Разбира се, това, което мъжът й обсъждаше с други хора, не я засягаше. Тя нямаше право да му търси сметка, още по-малко пък смееше да го направи. Но въпреки всичко случката, на която току-що беше станала свидетел, я накара да се замисли. Съвсем очевидно жената не се страхуваше от лорд Сакстън, тъй като го беше докоснала без колебание — нещо, което тя като негова съпруга не се осмеляваше да стори.
Малко по-късно Ирайн срещна семейство Лейчестър на закуска и объркването й нарасна още повече, когато й съобщиха, че лорд Сакстън е излязъл. Тъй като стаите им бяха една до друга, тя се учуди, че той не я бе предупредил лично.
— Каза ли кога ще се върне? — попита тя.
— Не, мила — отговори Ан дружелюбно. — Но ви уверявам, че няма да усетите липсата му. Довечера сме поканени на бал и ще бъдете заета с веселие и танци, така че въобще няма да ви остане време да мислите за него.
Ирайн се съмняваше в това, тъй като Стюарт Сакстън не беше човек, когото можеш да забравиш толкова лесно. Ужасният му вид я потискаше денем и нощем като тежко бреме.
Когато вечерта тя се приготвяше за бала, в спалнята й донесоха едно облицовано с коприна ковчеже. Безупречно облеченият слуга обясни, че това е подарък от лорд Сакстън. В кратка бележка, подписана само с едно „С“, той я молеше да сложи за бала този подарък — фамилна ценност на лордовете Сакстън. Ирайн беше малко изненадана от сдържания начин, по който съпругът й й предаваше съобщенията и подаръците си. Тя не можеше да си представи, че е станал стеснителен в последно време, и затова се разтревожи да не би той да страни от нея, защото лека-полека е започнала да му омръзва.