Думите й не промениха убеждението на Ирайн, че картите са прокълнати. Но сравнени с намеренията на лорд Талбот към нея, те й се сториха по-малкото зло и тя реши да се включи в играта. Започнаха и въпреки усилията си да се съсредоточи в усвояването на играта, Ирайн поглеждаше недоверчиво всеки, който се спираше до тях. Но, слава Богу, никъде не се виждаше сребърната дреха, в която беше облечен високомерният лорд. След като изиграха няколко игри, тя с изненада установи, че картите започнаха да й доставят удоволствие. Почувства се само за малко несигурна, когато Филип се върна на тяхната маса и размени няколко поверителни думи с жена си. Те я увериха, че скоро ще се върнат, и Ирайн се насили да изглежда спокойна, когато Ан ги напусна. Картите бяха отново раздадени, а непозната дама зае свободното място.
Новата партньорка се усмихна извинително:
— Страхувам се, че не съм много силна в тази игра…
Ирайн погледна усмихнато елегантната жена.
— Ако бяхте, сигурно скоро щях да съм много затруднена.
Останалите двама, които допълваха карето, се спогледаха съучастнически, защото за тях се очертаваше лека игра.
— Аз съм графиня Ешфорд, мила — промълви жената с приятна усмивка. — А вие сте…?
— Ирайн, милейди. Ирайн Сакстън.
— Още сте много млада — забеляза графинята и огледа нежните й черти. — И много хубава.
— Позволете да отвърна на комплимента с комплимент — отговори искрено Ирайн.
Макар и вече към шестдесетгодишна, графинята излъчваше достойна и същевременно весела красота, която дори напредналата възраст не можеше да накърни.
— Няма ли да започваме? — попита мъжът от четворката.
— Разбира се — охотно се съгласи графинята и взе картите.
Ирайн започна с наддаването и докато разучаваше картите си, усети, че някой стои зад нея. Тя се огледа внимателно и с крайчеца на окото си видя един крак, облечен в черно, и една тъмна обувка. Загрижеността й изчезна, тъй като разбра, че не е лорд Талбот, и можеше спокойно да съсредоточи вниманието си върху играта.
Все още малко несигурна, тя се страхуваше да не би да изиграе грешна карта, затова внимателно изтегли вале каро.
— Попът би бил по-подходящ, мадам — препоръча й мъжът зад нея.
За част от секундата Ирайн се закова на място, познатият глас просто я парализира. Сърцето й заби лудо и руменина плисна по лицето й. Не беше нужно да поглежда, за да разбере кой стои зад нея. С всяка фибра на тялото си усещаше присъствието му и въпреки уплахата я обля все по-силна и радостна топлина, която стопи съпротивата й. Каза си, че това чувство идва от сигурността, която й даваше неговата близост, макар че тази представа противоречеше на предишните й преживявания, които показваха Кристофър Сатън като авантюрист, който предизвиква приключенията.
Тя вдигна глава, за да провери дали някой от останалите играчи беше забелязал объркването й. Дружелюбните очи на графинята я наблюдаваха и тя я подсети с мек глас:
— Ваш ред е, мила.
Ирайн хвърли поглед към картите си. Както доказваха някои случки в семейството й, Кристофър разбираше от карти и на съвета му можеше да се вярва. Взела бързо решение, тя върна валето и игра с попа. Този ход й донесе една дама и когато всички карти бяха изиграни, тя спечели и получи чиповете.
Графиня Ешфорд се засмя развеселена.
— Мисля, сър, че ще имам достоен заместник, ако ви оставя да изиграете тази игра вместо мен. Винаги ми е харесвало повече да наблюдавам как хората използват ума си, за да се борят помежду си, а не срещу мен.
— Много благодаря, мадам. — Кристофър я удостои с чаровна усмивка и побутна един стол до Ирайн. — Надявам се да оправдая доверието ви.
— Не се съмнявам в това, сър.
Ирайн го огледа с хладен поглед, докато сядаше до нея. Споменът за нахлуването му в нейните сънища оживя, когато тя забеляза колко добре изглежда той в синята си, тясно скроена дреха и безупречно бялата си риза.
Очите на Кристофър сияеха срещу нея и той кимна кратко за поздрав.
— Добър вечер, мадам.
Ирайн кимна сковано.
— Сър.
Той се представи на останалите, събра картите и започна да ги разбърква. Дългите му пръсти показваха изключителна ловкост и Ирайн си помисли, че баща й трябва да е бил сляп или пиян, за да не забележи навреме колко е опитен. Но може би Ейвъри е бил дотолкова обзет от мисълта да измами другия, че не беше обърнал внимание на очевидното.
— Какво правите тук, в Лондон? — попита тя, като се страхуваше гласът й да не прозвучи любезно. — Мислех, че сте в Маубъри или в Уиркинтън… или някъде другаде.
Кристофър започна да раздава картите, като не я изпускаше нито за миг от погледа си. Тя беше прекрасна в този тоалет и очите му просто изпиваха сладостната гледка.