Учуденият поглед на Ирайн заснова между двамата мъже. Тя си припомни тъмнокестенявата коса и широките рамене, които зърна, преди да избяга от настойчивостта на Талбот. Веселата й усмивка за малко не се превърна в неудържим смях, когато най-после схвана кой я беше избавил от натрапника.
— Този селяндур трябва да ми е благодарен, задето не го извиках на дуел.
Тя беше убедена, че с това той беше направил добро единствено на себе си, но се въздържа от по-нататъшни забележки.
— Погледнете го само — засмя се ехидно Талбот. — Стои там като млад жребец, който се мъчи да отхвърли седлото си.
Талбот умишлено я поведе по-близо до Кристофър, за да отнесе след това с размах партньорката си надалеч. Очевидно му доставяше удоволствие да дразни с апетитната, сладка мръвка носовете на останалите.
Ирайн забеляза, че сравнението на Талбот за жребеца не беше много далеч от истината. Веждите на Кристофър се бяха присвили и челото му беше смръщено от негодувание, докато я поглъщаше с поглед по време на танца. Като че имаше някакви сериозни основания да ревнува, задето тя танцуваше с другия мъж. Когато танцът свърши, той застана до тях, преди да е отзвучал последният акорд.
— Каня ви на следващия танц! — Гласът му беше безизразен, поканата — груба.
Този път лорд Талбот беше този, който остана да гледа мрачно с присвити вежди, докато по-младият мъж отвеждаше Ирайн. Кристофър направи същия знак към оркестъра, както и лорд Талбот, и в залата зазвуча нов валс. Той обви ръка около талията й, застана срещу нея, а в очите му се четеше твърда решителност, когато се плъзна с широки крачки по паркета. Движенията му бяха като него самия — смели и изпълнени със замах. Нямаха нищо общо с изящните стъпчици, които беше демонстрирал преди него лордът. Напрегнатите сетива на Ирайн долавяха нежния натиск на ръката му върху талията й и силата на рамото му, което се движеше под нейната ръка. Сякаш в безтегловност те се плъзгаха по паркета, докато другите танцуващи двойки спряха, за да се полюбуват на танца им. Те представляваха извънредно красива двойка. Из залата се разнесе приглушен шепот, когато зрителите започнаха да изказват предположенията си. Двамата танцуващи обаче не си продумваха. Ирайн беше свела поглед и упорито се бореше да не се приближава много до него, защото с болезнена сила чувстваше неотразимата привлекателност на атлетичната му фигура, както и развълнувания ритъм на собственото си сърце.
— Недоволна ли сте от нещо, мадам? — попита той с едва доловима усмивка.
По време на следващите едно-две завъртания тя обмисли отговора си. Гордостта не й позволяваше да му каже до каква степен беше объркал мислите й и че външното спокойствие, което си беше наложила, прикриваше вълнението, което близостта му предизвикваше у нея. За да се предпази от иронията му, тя предпочете да го нападне, вместо да признае слабостта си.
— Вие се отнесохте доста грубо с лорд Талбот.
— Грубо? — изсмя се Кристофър саркастично. — Той се канеше да ви отвлече и си позволявам да ви уверя, мадам, че намеренията му съвсем не бяха почтени.
Тя вдигна глава, като не пропусна да изложи грациозната си, украсена със скъпоценни камъни шия на подходящата светлина, и се притисна до ръката му.
— Той се извини, а почти през цялото време, докато траеше танцът, се държа като джентълмен.
— Съвсем очевидно е, мадам, че е необходимо да ви се обясни по-подробно какво се разбира под понятието джентълмен. Лорд Талбот е закоравял женкар и мога само да ви посъветвам да внимавате с неговата любезност.
Леко смутена, тя извърна лице настрани и отговори закачливо:
— Вероятно не е по-лош от други, които познавам.
— Ако лорд Сакстън беше тук и се опитваше да ви предупреди, по същия начин ли щяхте да му отговорите?
Ирайн смутено погледна към Кристофър.
— Бях толкова вярна и всеотдайна на мъжа си, колкото беше възможно.
Стъпките й се забавиха. Тя се почувства леко обидена.
— И, разбира се — отвърна той със самодоволна усмивка, — вие му разказахте всичко за нас двамата.
Сега Ирайн прекъсна танца. У нея се надигна гняв. Беше й достатъчно неприятно да се измъчва от собствените си мисли и кошмари, но ако трябваше да понася и неговите подигравки… това беше прекалено много. Най-добре да сложи бърз край на тези провокации.
— За нас? Но моля ви, господине, какво има да се разказва за нас?
Той се наведе към нея и заговори с тих глас:
— Може би все още си спомняте, мадам, че моите целувки не ви оставиха съвсем безразлична.
— О! — Това беше единственото, което успя да изтръгне от себе си, тъй като за миг изгуби способността да говори. Тя рязко се извърна от него и понечи да си тръгне. Той обаче успя навреме да я хване за лакътя и въпреки съпротивата й я поведе през отворената врата към една слабо осветена алея в градината. След като изчезнаха от полезрението на останалите гости, Ирайн освободи ръката си, разтри изтръпналия си лакът и процеди през зъби: