Дъхът й замъгляваше ромбовидните стъкла на прозореца и препречваше погледа й към света навън. Полуядосана, полунедоволна, тя се извърна и придърпа меката сатенена роба по-плътно около тялото си, за да се предпази от студа. В търсене на топлина тя се отправи към камината и се отпусна на едно ниско столче. Всички свещи в стаята бяха угасени, с изключение на една, която стоеше върху скрина до леглото.
Слабата свещ и танцуващите пламъци в камината потапяха стаята в мека, златиста светлина, която удължаваше и изкривяваше сенките.
След като се освободи от напрежението на изминалия ден, Ирайн почувства тежка умора. Мислите й не преставаха да препускат. Надигаха се като вълните на разпенен и неудържим прибой. Никъде не можеше да се скрие от тях. Думите на Кристофър не искаха да си останат в крайчеца на съзнанието й — там, където тя се надяваше да ги погребе. Те отново и отново изпълзяваха като демони, за да я измъчват и лишават от покой.
— Този янки ме напада от всички страни — оплака се гласно тя и от отчаяние така разтърси глава, че дългите, разпуснати коси се разпиляха на всички посоки. — Нахалството му няма граници! Защо не ме остави на мира?
Но трептящите пламъчета не можеха да отговорят на въпросите й. В отчаян опит да обясни недоволството си тя се хвана за друга мисъл:
— Виновни бяха музиката — извини се тя пред себе си, — завладяващият ритъм и възбудата от танца.
Още докато ги изричаше полугласно, думите й прозвучаха кухо и бяха лишени от съдържание. НЕГОВИТЕ ръце я бяха притиснали! НЕГОВИЯТ глас беше този, който я накара да настръхне от възбуда! НЕГОВАТА близост обърка напълно всичките й сетива!
Тя се бореше срещу вълните на връхлитащите я чувства, които искаха да я повлекат в нови дълбини на отчаянието. Усещаше неясен трепет в гърдите си и той не се подчиняваше на волята й. Но по-късно пред очите й изникна една тъмна фигура, чийто застрашителен вид прогони фантазиите й. Безизразната кожена маска, макар и външно непроменена, я гледаше с укор.
Ирайн рязко вдигна глава, а широко отворените й очи затърсиха в стаята познатия силует. Въпреки че нямаше никого, тя се изправи и закрачи неспокойно. Положението изглеждаше безизходно, защото колкото повече се мъчеше да внесе ред и логика в чувствата си, толкова повече объркването й растеше.
Накрая тя смъкна робата с отчаяна въздишка и се хвърли на леглото. Лежеше неподвижно, като оставяше хладния въздух да милва тялото й през тънката риза. Възбудата постепенно я напускаше и сетивата й полека-лека се успокоиха в тишината на спалнята. Клепките й бавно се отпуснаха, докато тя все още се въртеше мислено в ритъма на танца и за кой ли път преживяваше миговете, в които сивозелените очи бяха приковали нейните. Но онази сянка отново се завърна и застана в края на леглото, само че този път тя не можа да си представи чертите на мъжа. Съществото се беше втренчило в нея със замръзнала усмивка и пламтящите му червени очи, пронизващи тъмнината, я накараха да се скове във внезапен ужас. В този миг парче дърво се разискри в камината и лумналата за миг светлина откри широките рамене, черните дрехи и гладката маска на мъжа й.
Тя уплашено пое дъх и се изправи. Усмивката и червените очи не бяха нищо друго, освен тъмните дупки на коженото лице. Тя с ужас си помисли какво би станало, ако той можеше да надникне в мислите й.
— Моите извинения, Ирайн — изхриптя той. — Бяхте толкова тиха и помислих, че спите. Нямах намерение да ви изплаша.
Думите му не успокоиха дивото блъскане на сърцето й. Тя се опита да овладее гласа си, докато му отговаряше:
— Толкова дълго време ви нямаше, милорд, вече започнах да си мисля, че сте ме забравили или изоставили.
Под маската прозвуча задъхан смях.
— Това е невъзможно, мадам.
Тя усети жадния му поглед, втренчен в нея, и потрепери вътрешно. Кожената му ръка се протегна и тя замръзна, когато повдигна настрана дългата й коса. Пръстите му се плъзнаха в бавна, сякаш безкрайна милувка по рамото й. Дори под лекия плат на нощницата тя можеше да усети нечовешката студенина на ласката му. Пулсът й се ускори, когато той се приближи до нея, и с един скок тя се озова извън леглото. Спусна се към другия край на стаята и сграбчи една малка, украсена с камъни кутийка, която вечерта беше получила от Ан.
— Погледнете това, милорд — подкани го тя, докато му го показваше. Не я интересуваше, че стои пред него в почти прозрачната си нощница, с подаръка в протегнатите си ръце. Единствената й мисъл беше как да избегне нежностите му и да го настрои приятелски. — Не е ли прекрасно?