Лорд Сакстън отвори облицованата с кадифе кутийка и показа само слаб интерес. Без да повдига поглед, той я попита с тих, дрезгав глас:
— Знаете ли всъщност колко ви желая, Ирайн?
Тя отпусна кутийката и погледна с широко отворени очи в дупките на маската, когато той повдигна глава. Очите й се напълниха със сълзи и тя отчаяно се бореше с ужаса. Знаеше, че няма право да му откаже, но не беше в състояние да му се отдаде. Страхът от лицето под маската не беше лесен за превъзмогване.
Той въздъхна:
— Добре, разбирам, че още не сте готова да станете моя жена.
Тя повдигна ръка с отчаян жест, но колкото и да се опитваше, не можа да се насили да го докосне, а още по-малко да го приеме в леглото си.
Лорд Сакстън стана и се отправи с тежката си походка към вратата. Там спря и подхвърли през рамо:
— Утре имам да свърша някои работи. Ще съм заминал, когато се събудите.
С тези думи той напусна стаята и затвори вратата след себе си. Ирайн се почувства неописуемо виновна и гледаше замаяно подире му. Раменете й затрепериха, сподавеното й хълцане ставаше все по-неудържимо и сълзите започнаха да се стичат по лицето й.
Ирайн беше изненадана на закуска от ранния посетител на семейство Лейчестър. Гостът напълно обърка чувствата й. Когато в първия момент го видя да стои, висок и елегантен, до прозореца, биенето на сърцето й се ускори и тя трябваше да овладява възбудата си. Скоро обаче гневът и възмущението взеха връх над чувствата й, когато се замисли с какво безсрамие този мъж успяваше да се приобщи към приятелите на мъжа й.
Ан тръгна през стаята към Ирайн, която се беше спряла на прага, и хвана ръката й:
— Елате, мила, искам да ви запозная с един приятел.
Ирайн леко се възпротиви и докато се опитваше да избегне развеселения поглед на Кристофър, отговори с почти недоловим глас:
— Извинете, милейди, но мистър Сатън и аз вече се познаваме.
— Може и да се познавате, но със сигурност не сте били представени един на друг, както подобава.
Тя поведе младата жена, която я следваше с нежелание, и спря пред госта.
— Лейди Сакстън, позволете ми да ви представя мистър Кристофър Сатън. Ако не се лъжа, ваш роднина.
Ирайн погледна изненадано домакинята, като се питаше дали беше чула правилно. Тя внимателно повтори думата, която я беше объркала.
— Мой роднина?
— О, да! Нека помисля още веднъж, фамилиите Сатън и Сакстън имат роднинска връзка! — Ан се замисли за момент и направи едно движение на ръката, сякаш искаше да отстрани цялата тази история. — Е, не е толкова важно. Последното сродяване беше чрез сватба, а мисля, че имаше и някакъв общ прадядо. Вие сте нещо като братовчеди.
— Братовчеди? — В гласа на Ирайн се долавяше удивление и тя се чувстваше, сякаш някой беше захлопнал голяма порта зад нея, за да провали бягството й.
— Най-малко братовчеди — увери я напълно сериозно Ан. — А вероятно и нещо друго.
— Но той е янки! — запротестира Ирайн. Развеселеното пламъче в очите му и наглостта му събудиха гнева й.
— Повярвайте, мила моя — поучаваше я примирително Ан, — не можем всички да имаме щастието да прекараме целия си живот на добрата английска земя, но връзките на кръвта не могат да се заличат. Колкото до мен, аз простих всичко на сестра си.
— Моля за извинение! — Баронът прекъсна рязко словоизлиянията на жена си. — Няма да разнищваме тук всички подробности на родословието си, скъпа. Сигурен съм, че Кристофър може да ни обясни нещата много по-добре. — Той се обърна в очакване към госта си.
— Да, за да бъда точен — Кристофър леко повдигна рамене при тези думи, — преди женитбата си майката на Стюарт е принадлежала към фамилията Сатън. Аз винаги съм бил нещо като изключение и съответно винаги са се опитвали да ме лишат от правата, които името ми дава.
— Мисля, че мога да разбера това отношение — присмя се Ирайн с тънък сарказъм.
Той приведе глава на една страна и се усмихна хлапашки.
— Покорно благодаря, братовчедке.
— Не съм ваша братовчедка! — засече го остро тя. — И повярвайте ми, ако знаех, че вие спадате към рода Сакстън, тогава никога нямаше да приема този брак.
— Да не би с това да искате да кажете, че още не сте навеки влюбена в Стюарт! — укори я той. Очите му светеха ядно и точно когато тя понечи да даде някакъв отговор, той вдигна ръка, за да я изпревари. — Няма защо да се оправдавате, братовчедке. Аз самият не изпитвам особена симпатия към него. Ако се търпим, то е само защото обстоятелствата го изискват. В действителност всеки вижда в другия само противник. Аз му завиждам заради младата му съпруга, а той ревнува от красивата ми външност, така че ние — той повдигна рамене — въобще не си подхождаме.