— Мога ли да ви подсетя, че направих предложение за женитба и че вие бяхте тази, която го отхвърли? Тогава не оставихте никакво съмнение колко много се отвращавате от мен. Лъжа ли беше това?
— Не! — Думата прозвуча като удар с камшик.
— Изглеждате доволна от Стюарт — започна бавно той и видя как тя за момент повдигна хубавите си вежди. — Наистина ли твърдите, че предпочитате осакатения пред мене?
Тя кимна сковано и сдържано:
— Стюарт е много добър към мене.
— Но като мъж не струва нищо — промърмори презрително той.
— Това е несправедливо от ваша страна! — извика тя.
Той я погледна изненадано.
— Може би. Значи вие сте тази, която го държи на разстояние?
Страните й пребледняха. Тъй като не можеше да устои на проницателния му поглед, обърна очи към пейзажа навън.
— Изобщо не мога да схвана, мадам, как сте успели да постигнете това — заключи той, като изтълкува мълчанието й. — Какви ли мъки търпи този човек! Знае, че му принадлежите, но не бива да ви докосва. Мога да си представя душевното му състояние.
— Моля ви се! — Тя му хвърли кратък поглед. — Това не е подходяща тема за разговор. Дори между братовчед и братовчедка.
За миг Кристофър омекна, така че и тя можеше да забрави яда си. Когато отново беше в състояние да възприема околния свят, Ирайн забеляза, че колата се приближава към реката. Тя се успокои, когато скоро след това спряха. В колата щеше да й е трудно да избегне непрекъснатото наблюдение. Когато се огледа, тя откри, че бяха спрели близо до голям тримачтов кораб. Той беше закотвен на кея. Една фигура във формата на жена с гъсти червени плитки красеше носа му. Отстрани на борда беше изписано името — „Кристина“.
Кристофър отвори вратата и излезе навън. Той й подаде ръка, за да слезе на павирания кей. Усмивка играеше около очите му, но той запази мълчание под любопитния й поглед, пъхна ръката й под своята и я поведе покрай бъчви, бурета и бали от конопени въжета към стълбата на кораба. И други кораби стояха на рейд, но никой не можеше да се сравнява с „Кристина“. Тя се извисяваше като кралица сред останалите, голяма и хубава. На борда един мъж в синьо палто се приближи до въжената стълба. Той се усмихна, щом позна двойката и помаха за поздрав, на който Кристофър веднага отговори.
— Капитан Даниълс, имаме ли разрешение да се качим на борда? — извика той.
Мъжът се изсмя дрезгаво и им махна да се качат.
— На вашите услуги, мистър Сатън.
Вятърът разроши тъмните ръждиво кестеняви коси, когато Кристофър свали с пъргаво движение шапката си и й се усмихна.
— Мадам, мога ли да ви отвлека на борда?
Погледът й се плъзна бързо по лицата на мъжете, които се бяха натрупали край релинга, за да задоволят любопитството си. Не можеше да разбере какво толкова имаха да си кажат, когато шушукаха и се кискаха, но предполагаше, че тя и Кристофър бяха основната тема на възбудения им разговор.
— Тук има достатъчно хора, които биха могли да ми се притекат на помощ, затова се чувствам сигурна, дори ако не се държите така галантно, както досега — рече с ирония тя.
Той се изсмя весело, докато й отговаряше:
— Мадам, да приемем, че се намираме с тези мъже на самотен остров, те скоро щяха да бъдат примамени от красотата ви и вие щяхте да бъдете принудена да разчитате на моята закрила. Сигурността не се определя от количеството, мила моя, защото твърде често действията на хората зависят от обстоятелствата.
Тъй като не можа да намери подходящ отговор, Ирайн пое предложената й ръка и му позволи да я преведе. Когато хвърли един поглед надолу и видя колко високо над водата се намираха, тя го хвана по-здраво. При това се опита да не забележи, че той уж съвсем случайно притисна ръката си до нейната гръд.
Капитанът поздрави Кристофър със сърдечно ръкостискане:
— Добре дошли на борда, сър.
— Ирайн, позволете ми да ви представя капитан Даниълс, мъж, с когото сме прекосили много морета. Джон, това е лейди Сакстън. Вече съм ви споменавал за нея.
Капитан Даниълс пое нежната ръка в мека ръкавица и заговори с топъл, дружелюбен глас:
— Мислех, че Кристофър е загубил разсъдъка си, когато ме убеждаваше колко сте красива. Сега, когато ви виждам, мисля, че думите му са били твърде слаби.
Ирайн беше поласкана от комплимента и му благодари, преди още да забележи втренчения поглед на Кристофър.
— Този кораб ваш ли е? — попита тя и плъзна поглед по най-високата мачта нагоре до мястото, където сякаш допираше небето. Мачтата се издигаше на фантастична височина, от което й се завиваше свят и тя трябваше бързо да погледне пак надолу, за да възвърне равновесието си. С благодарност се хвана за силната ръка на придружителя си.