— Виждате ли, милорд? Сега вече мога да ви докосвам, без да потрепервам.
Много внимателно, за да не я уплаши, той повдигна покритата си с ръкавица ръка и нежно я погали по бузата с опакото на дланта си.
— Мила Ирайн, вие знаете, че под моята обезобразена външност бие човешко сърце, което получава топлина от вашата красота. За мен е мъчително да чакам, но ще понеса всичко, докато знам, че още имам някаква надежда.
Той се изправи и с галантен жест й подаде ръката си.
— Мадам, вие трябва да сте прегладняла, а пък аз ще поизляза в двора, за да охладя сетивата си.
Ирайн със смях отпусна нежните си пръсти върху черния му ръкав.
— Може би аз трябваше да съм тази, която да носи маската, милорд, или поне няколко дрехи повече.
— Ако зависеше от мен — по-скоро няколко дрехи по-малко — отвърна той, а погледът му попадна върху големия смарагд, полюшващ се кокетно между гърдите й. — Но не бива да забравям, че имаме и прислужници в къщата.
Тя усети върху себе си жадния му поглед и смутено заигра с накита си.
— Когато ме гледате така, изпитвам чувството, че прислужниците са ви напълно безразлични.
Съпругът й трябваше да потисне смеха си, когато отговори:
— Мадам, ако за любуването на една жена се отиваше на ешафода, аз с удоволствие бих се разделил с живота си заради вас. Нямам по-голямо желание от това, да се възползвам от правата си на съпруг. Моля ви, не пропускайте да ме осведомите навреме, ако надценявам вашето отвращение, което би ме накарало да чакам твърде дълго. Нямам търпение да дочакам мига, в който да ви предложа услугите си.
Стори й се, че долови усмивка по устните му, а страните й поруменяха под погледа му, който не слизаше от деколтето й. Когато се извърна, тя дочу мек смях изпод маската. Ръката му, която лежеше върху нейната, обхвана пръстите й с леко стискане.
Ирайн знаеше, че сънува. Тя видя собствените си тъмни къдрици, докато коленичеше до майка си и слушаше с неотклонно внимание как тя свиреше за децата си на чембалото. Ирайн се събуди и остана да лежи неподвижно. Беше объркана, тъй като игривите звуци на чембалото не спираха и изпълваха къщата по странен начин. Инструментът беше разстроен, а някой натискаше клавишите с такава сила, че я побиха студени тръпки. Сякаш усети върху себе си яростта, която се носеше от музиката.
Мина известно време, докато разпозна мелодията на една много стара песен: „Сбогом, мила, ти ме пропъди и аз загубих твоята обич“.
Ирайн се надигна от леглото и наметна пеньоара. Не можа да си спомни дали някъде в къщата има чембало, но много от помещенията тя изобщо не познаваше. Тръгна по посока на буйно звучащите акорди и попадна в едно все още необитаемо крило на замъка. Откъм коридора видя слаба светлина, която я отведе до една отворена врата. Тя бутна вратата и пред нея блесна огромен свещник, поставен върху една маса в средата на помещението. Почти догорели свещи разпръскваха светлината, която я беше привлякла. Обзе я страшно чувство. Всички мебели в стаята бяха покрити с тежки покривала срещу праха. Само от чембалото покривалото беше махнато. Пред клавишите се очертаваше силуетът на мъж, чието лице беше полуизвърнато към нея, но въпреки това главата и раменете бяха скрити в сянката. Коженият шлем и ръкавиците лежаха върху капака на чембалото. Тя различи рошави кичури, израснали между белезите. Той удряше с огромна сила по клавишите, като че ли искаше да изрази огорчението си от целия свят. И особено огорчението си от нея — опасяваше се Ирайн.
Краката й сякаш сами се задвижиха напред, докато музиката внезапно замлъкна и отзвуча с един висок акорд, когато мъжът повдигна глава. Стори й се, че очите му заблестяха диво.
— Лорд Сакстън? — попита тя с тих глас, останала без дъх.
— Отстъпете назад! — долетя строга заповед. — Стойте там, ако не искате да загубите ума си от ужасната гледка!
Тонът му не търпеше възражение. Ирайн остана на място и едва сега усети, че беше забравила да обуе пантофите си. Каменните плочи под краката й бяха ледени и студът я прониза.
Лорд Сакстън посегна бързо към ръкавиците си и пъхна ръцете си в тях. След това взе кожения шлем, нахлузи го на главата си и придърпа яката на дрехата, без да обръща внимание на ремъците, които придържаха шлема. Той се подпря с широко разперени ръце върху капака на чембалото и попита:
— Свирите ли?
Ирайн не можа да сдържи смеха си.
— Отдавна не съм опитвала, милорд, а едно време можех да свиря само няколко прости пиеси. И положително никога не съм свирила с такава жар като вас.