— Кой е на пост там?
Лъди се уви по-добре в тъмното си палто.
— Джон Търнър. Към полунощ ще дойде в лагера и ще събуди стария Клайд.
— Тогава лягам — каза Ортън и бутна едно дебело дърво в огъня. С тежки стъпки той се запъти към палатката си, влезе вътре и духна свещта.
Лъди се огледа още няколко пъти, потрепери и тръгна към своята палатка. В лагера настъпи спокойствие. Светлините угасваха една след друга и скоро остана да се вижда единствено фенерът, който висеше над пещерата, както и светлината на огъня. Хъркането се усили и никой не чу приглушения вик в далечината, когато някой удари Джон Търнър изотзад. Дълго въже изсвистя в нощната тишина и се закачи за дебелия клон на едно голямо дърво. Безчувственото тяло бе повдигнато за краката и се разлюля на скърцащия клон като махало под ледения вятър.
На входа на лагера се мярна тъмен силует. Сянката спря на ръба на светлината и пламъците на огъня осветиха черна, увита с плащ фигура и могъщ гарвановочерен жребец. Призрачният ездач спря в пълна тишина, подобна на безмълвието пред буря. Ръката му се протегна и хвърли в огъня нещо, завързано с дебело въже. Чу се пращене и след няколко секунди пламна един дъбов дънер, висок почти колкото човек. Нощният ловец обърна коня си и без да се притеснява от шума, който вдигаше, дръпна въжето и изтегли горящия дънер от огъня. С гръмотевичен рев той пришпори силния кон и препусна в кръг, като теглеше дънера след себе си. Огненото кълбо подскачаше, удряше се в камъните и фучеше като див звяр на юзда. Във всички посоки се разхвърчаха горящи трески и сухият плат на палатките тутакси пламна. Ездачът направи широк кръг около тях и ги подпали всичките.
Лагерът за миг се превърна в огнен хаос. Мъжете изскачаха от горящите палатки, крещяха и ругаеха, търчаха един през друг. Размахваха ръце да задушат пламъците, които бяха обхванали и тях, и се опитваха отчаяно да спасят кожата и косите си.
Нощният ездач заби шпори в хълбоците на коня и се понесе към пещерата. Там хвърли горящата си факла върху малките бурета, наредени до едната стена. Подплашените коне зацвилиха неистово, разбягаха се и се втурнаха към лагера, където се опитаха със скокове и къчове да си пробият път през вцепенените мъже.
Старият Клайд хукна към входа на пещерата, но изведнъж спря като вкопан. Пред него се изправи черният жребец. Ездачът му беше облечен в широко, веещо се наметало, а в ръката си държеше някакъв предмет от светлосиня стомана. Видението се изсмя злокобно и по-късно Клайд щеше да се кълне, че от очите му са изскачали огнени светкавици, когато изкрещяло в нощта своето послание към всички, които можели да го чуят:
— Главорези и негодници, вие няма да намерите вече покой сред тези хълмове! Където и да отидете, аз ще ви открия и няма да ви дам мира, докато не ви накарам да затреперите за животеца си и не се разпръснете по всички ветрове!
Клайд изчака и стисна силно очите си. Беше сигурен, че краят му е настъпил и дори че святкащата стомана вече е отнела живота му, без той да усети. След известно време обаче той свали ръце от главата си и предпазливо отвори очи. Отпусна присвития си крак, докато пръстите му докоснаха земята. Нямаше власт над долната си челюст, която висеше безжизнено.
Видението беше изчезнало. В долината се разнасяше само ехото на зловещия смях, който заглушаваше писъците.
Клайд се обърна и видя още неколцина, застанали с отворени усти. Ръката му трепереше, когато посочи през рамо.
— Видяхте ли го? — треперещият му от страх глас замря и той опита още веднъж: — Видяхте ли това? Аз го прогоних.
Ръката му усилено търсеше някакво оръжие, което да послужи за доказателство на твърдението му. Като по чудо той внезапно напипа един счупен кол за палатка, който размаха диво, радостен, че все още е жив.
Някой от лагера даде един изстрел. Куршумът се удари в скалата и изчезна с писък в нощта. Внезапно един изтънял глас извика:
— Огънят! Барутът! Гори!
Сякаш като потвърждение на този вик огромен пламък изскочи от пещерата и близо двадесет бурета с барут се изтърколиха навън. Конете тичаха навсякъде, тъпчеха горящите палатки и дрехи и ги превръщаха в подгизнал от снега куп парцали. Мъжете бягаха, за да намерят убежище, или разкопаваха замръзналата земя с голи ръце, за да се скрият в плитки дупки. Единствената им мисъл беше да избягнат горящите бурета с барута, който щеше да избухне.
На около миля разстояние един облечен в черно ездач спря на моста и погледна към опустошенията, които беше причинил. Кратките проблясвания на огъня осветяваха нощното небе. Горящи парчета хвърчаха във въздуха и падаха с пукот. Разбеснели се коне бягаха в неистов галоп към насрещния хълм. Въпреки разстоянието той можа да долови рева и крясъците на мъжете.