— Ти сама виждаш, че той е един хитър тип, винаги готов да те подведе и излъже.
Ирайн беше почти готова да кимне с глава, но в последния миг се въздържа. Този мъж наистина беше използвал нейната несигурност за собствено удоволствие.
— Едно богато конте! Предполагам, че момичетата от пристанището долу дават мило и драго да се хвърлят в ръцете му. Но нито една дама от обществото не би се поддала на такъв като него. Той само ще им надуе коремите, без сериозно задължение да се ожени за тях. А ако ти успееш да го склониш да ти поиска ръката — нещо, в което много се съмнявам, — трябва да знаеш, че ще те напусне по един или друг повод, когато ти се насити. Такива са те, красивите петли. Гордеят се с това, което имат под панталона си, толкова, колкото и с хубавото си лице.
Ирайн се изчерви до корена на косите си, когато осъзна къде беше заглеждала Кристофър с любопитството на млада девица.
— Наистина, не може да се отрече, че този Сатън е красиво момче, ако се има предвид твърдото му, скулесто лице. — Ейвъри потърка с пръсти собствената си увиснала двойна брадичка. — Но за тези, които разбират от мъже, той е един студен човек. Това може да се прочете по очите му.
Ирайн си спомни за топлината на тези бистри като кристал очи и се усъмни в наблюденията на баща си. Това просто не беше вярно! В онзи зелен поглед трептяха жизненост и сила, които човек не можеше да не хареса.
Ейвъри продължи високопарно:
— Отсега съжалявам бедното момиче, което ще се омъжи за този надменен, лукав младеж.
Независимо, че Ирайн също не можеше да го понася, тя все пак не споделяше това мнение. Съвсем сигурно беше, че много хора по-скоро биха завиждали на съпругата на Кристофър Сатън, отколкото да я съжаляват.
— Не се тревожи, татко. — Усмивката й беше тъжна. — Никога вече няма да се поддам на хитростите на мистър Сатън.
Тя се извини и тръгна нагоре по стълбите. За минута спря пред стаята на Фарел. Хъркането му още кънтеше, необезпокоявано от нищо. Той щеше да спи през целия ден, за да бъде вечерта отново свеж за следващия гуляй.
Тя леко сви вежди и се озърна. На площадката още се долавяше мекият аромат на мъжки одеколон, за част от секундата пред нея блеснаха зелените ириси, обградени от сребристо сиво. Сетивата й изразиха това, което устните й не смееха да изкажат. Тя тръсна глава, за да пропъди образа от очите си, но в този момент погледът й се спря на най-горното стъпало. Споменът за това, как той я беше задържал, когато се спъна, и как я притисна за няколко секунди в прегръдките си, я накара да залитне, тръпки побиха цялото й тяло. Тя чувстваше уверените здрави ръце около себе си, усещаше как горещите, гладки, мускулести гърди се притискат до нейните.
При тези мисли Ирайн пламна цялата и побягна към стаята си, където се хвърли на леглото. Лежеше и се взираше в мокрия от дъжда прозорец. С неприязън се сети за леката му насмешка.
Да му се отдаде! Той да се качи отгоре й! Като върху крава!
Изведнъж тя разтвори широко очи, сякаш едва сега разбра какво всъщност беше казал той. Но не намираше в думите му и най-малка следа от шега, поне в това, че щял да се качи отгоре й и да я обладае като някоя крава. Ирайн проклинаше острия език на баща си, а и самата себе си, че не беше успяла да проумее веднага какво е искал да каже той. Изстена мъчително, обърна се по гръб и се загледа в пукнатините по тавана. Отвсякъде вееше безутешност — и от мокрите стъкла на прозореца, и от този грозен, запуснат таван.
Долу, в дневната, Ейвъри още крачеше възбудено насам-натам. Опитът му да намери богат съпруг за дъщеря си се оказа много трудна задача, най-трудната в неговия живот. Каква гадна шега на съдбата — точно в момента, в който Сайлъс Чамбърс някак беше свикнал с мисълта, че ще получи за жена една млада, красива девойка, се появи този нехранимайко Сатън и развали цялата работа, като че ли семейство Флеминг си нямаше достатъчно други грижи.
— По дяволите! — Ейвъри удари с юмрук по дланта на лявата си ръка и потърси някакво силно питие, за да облекчи болката както в ръката, така и в сърцето си. После пак закрачи из стаята, проклинайки наум късмета си: „Гръм и мълния! Мътните да го вземат дано!“
Служейки на Негово величество, Ейвъри доста се беше издигнал, когато, по-скоро неволно, беше спасил един известен барон на име Ротмън от плен при ирландските бунтовници. Баронът се оказа твърде щедър в своята благодарност, принуди стария капитан да се оттегли в пенсия и го извика да служи в лондонския двор. Влиянието на барона му дойде много добре и той бързо започна да се изкачва по стълбицата на политическата кариера.