В отговор Ирайн само се засмя.
— Но, Клаудия, нима изглеждам като жена, която изтезават?
— Толкова ли е грозен, колкото казват?
— На това не мога да отговоря — отвърна Ирайн, повдигайки рамене.
Аги беше донесла чая и тя непринудено посочи към близката маса.
Клаудия изглеждаше учудена.
— За Бога, Ирайн, защо?
— Защото още не съм виждала лицето на мъжа си. — Отговорът беше произнесен със спокоен глас. — Той носи маска.
— Дори и в леглото?
Чашите силно изтракаха върху чинийките, когато Аги за малко не изпусна подноса. Щом отново възвърна самообладанието си, тя постави таблата на масата и попита:
— Това ли е всичко засега, мадам?
За Ирайн краткото прекъсване беше добре дошло. Така тя можа да укроти силния гняв, който изпита от безсрамния разпит на Клаудия.
— Да, Аги. Благодаря.
Единствено Ирайн усети несигурния поглед, който икономката хвърли на гостенката, преди да се оттегли. Когато тя отново погледна към Клаудия, нейната развеселена усмивка беше непресторена.
— Още никога не съм виждала лицето на мъжа си — обясни тя, докато наливаше чая. — Той пожела това.
Клаудия прие предложената й чаша и отново кокетно се намести в стола си.
— Трябва да е ужасно да не знаеш как изглежда собственият ти съпруг. — Тя се изкиска. — Звучи невероятно, че дори на дневна светлина не бихте го познали без маската.
— Напротив, сигурна съм, че бих познала мъжа си навсякъде. Куцането му не може да не се забележи.
— О, Господи, мила, та това е по-ужасно, отколкото си мислех! Мъж-плашило! Той сам ли си лочи храната, или трябва да го храните?
Гневно възмущение обхвана Ирайн, но тя си наложи да се въздържи и да запази самообладание.
— Мъжът ми е джентълмен, Клаудия, а не чудовище.
Жената се изсмя презрително.
— Джентълмен? Мила Ирайн, знаете ли въобще какво означава тази дума?
— Може би по-добре от вас, Клаудия. Виждала съм най-лошата страна на мъжете и общуването ми с тях ме е научило да оценявам един мъж по държанието му, а не по красотата. Възможно е мъжът ми да няма гладкото лице на пеленаче, но той притежава много повече качества на джентълмен, отколкото другите мъже, които познавам.
— Щом толкова се гордеете с него, Ирайн, вероятно бихте искали да го представите на бала, който ние даваме. Той сигурно би се чувствал по-добре на някой маскарад, но този път става въпрос за официален повод. Татко ме помоли да поканя вас и вашия… ъъъ… съпруг. — Очите й изпитателно се спряха на Ирайн. — Надявам се само да си намерите нещо подходящо за обличане.
Зад гърба на Ирайн хлопна врата и провлаченият шум от стъпките на лорд Сакстън се чу в стаята. Очите на Клаудия видимо се разшириха, когато погледът й мина край домакинята и се спря на едрата черна фигура, която вървеше към тях.
Ирайн се обърна, когато мъжът й спря до нейния стол.
— Милорд, не очаквах да се върнете толкова рано.
— Имаме гостенка? — отбеляза той със силния си, скърцащ глас, сякаш очакваше да ги представят един на друг.
Докато Клаудия наблюдаваше мъжа с отворена уста, сякаш беше загубила способността си да говори, Ирайн с удоволствие ги запозна.
— Току-що бяхме поканени на бал, милорд.
— О? — Проблясващите очи се отправиха към жената, която можеше само да преглъща смутено. — Това празненство скоро ли ще се състои?
Клаудия кимна нервно.
— Естествено… ааа… да… след две седмици.
Лорд Сакстън сведе поглед към жена си.
— И вие имате подходяща рокля за случая?
Ирайн се усмихна.
— Разбира се, имам богат избор от рокли, милорд.
— Тогава всъщност няма причина да не посетите бала на семейство Талбот.
Клаудия се надигна и заговори с малко несигурен глас, като държеше добре поддържаната си ръка на гърлото.
— Аз… аз наистина трябва да тръгвам и ще предам на баща си, че ще дойдете.
Тя имаше чувството, че очите зад неподвижните дупки проникваха до най-дълбоките кътчета на душата й, а там имаше много неща, които тя би предпочела да останат скрити. Почти непреодолимото желание да закрещи разтрепери гласа й и тя се сбогува съвсем кратко.
— Желая ви приятен ден.
Без да се обръща, жената се завтече към вратата.
— И заповядайте отново, Клаудия — настигна я дружелюбният глас на Ирайн. — Може би следващия път ще имате време да поседите повече. — Тя сдържа смеха си, докато чу колата да се отдалечава. Тогава се облегна назад и се изкиска от удоволствие. — О, мили Стюарт, видяхте ли изражението й, когато влязохте? Наистина хубавичко я подплашихте.