Ирайн пристъпи напред и сви рамене, докато горнището се свлече на пода. Тогава с няколко бързи движения тя се освободи от дрехата.
— Мадам, забелязахте ли, че вали сняг? — попита той, като се наслаждаваше на съблазнителните движения на бедрата й, преди тя да изчезне зад завесите. — Ако продължава така, възможно е гостът ни да остане през нощта.
— Идвам — извика тя, приела забележката му като порицание. Тя бързо прекара мокра кърпа по лицето си, изчетка си косата и отново се появи по риза. В бързината не обърна внимание на гледката, която представляваше, когато се наведе, за да дръпне роклята си върху множеството фусти. Тънката материя на ризата й се отдели от розовата кожа и откри нежно оцветените връхчета на гърдите. Той почувства гореща тръпка в кръста си. Тя нахлузи дългите ръкави и забърза към него, без да осъзнава как го измъчва. Обърна му отново гърба си, но сега се усмихна плахо през рамо. Лорд Сакстън дишаше тежко, докато сваляше ръкавиците си. Силното желание да направи нещо повече от тази малка услуга постави самообладанието му на голямо изпитание. Когато свърши със закопчаването, той беше убеден, че е мъж, който сам си изгражда ада.
Ирайн слезе по стълбите, опряна на ръката на съпруга си. С всяко стъпало напрежението й растеше. Силният глас на баща й кънтеше из къщата, докато разговаряше с Фарел. Надуто разказваше колко много неща е притежавал навремето в Лондон и колко много лордове тогава са се ползвали от мъдрите му съвети.
— Тогава наистина имах всичко и повярвай, момчето ми, един ден ще си го възвърна. Само малко търпение! Ще живеем в къща като тази и прислугата ще ни угажда от зори до мрак. О, ще бъде чудесно, Фарел! Наистина чудесно.
Шумният, провлечен вървеж на лорд Сакстън накара Ейвъри рязко да се обърне. Той видя двойката да влиза в приемната и ги огледа с бърз поглед. По лицето му за момент се изписа завист и яд, когато видя роклята на дъщеря си. Въпреки че тя изглеждаше обикновена и скромна, изработката и материята й бяха далеч над неговите възможности. Той реши, че е несправедливо тя да се наслаждава на такъв лукс и да не даде нищо на семейството си.
— Е, добър ден, Ирайн! — Гласът му звучеше малко прекалено гръмко. — Времето, прекарано тук, явно не ти се е отразило зле.
Ирайн го отмина с хладна сдържаност и кимна кратко на Фарел, преди да се отпусне в стола, който й предложи лорд Сакстън. Ейвъри се изкашля и се намести на дългата пейка пред камината.
— Сигурно се чудите защо ли съм дошъл. Ами, има някои новини, така да се каже. Лоши новини, страхувам се. И тъй като виждам във ваше лице роднина, милорд, си помислих, че ще е най-добре да ви предупредя.
— Да ни предупредите? За какво? — попита лорд Сакстън.
— Аз и Алън Паркър… Нали го знаете, шерифа на Маубъри… ами, ние бяхме скоро при лорд Талбот и чух как разговаряха двамата… искам да кажа, Алън и лордът. Размениха само няколко думи, понеже знаеха, че ги слушам. — Той внимателно погледна домакина си, докато разказваше историята.
— Е, и? — Въпросът прозвуча твърде нетърпеливо.
Ейвъри пухтеше важно и тежко.
— Говореха за вас, милорд, и казаха, че може би вие сте призрачният ездач.
На Ирайн й секна дъхът от удивление и тя изгледа мъжа си, който помисли малко и след това се засмя.
— И аз го намерих за странно, милорд — каза Ейвъри. — Доколкото знам, вие въобще не можете да седите на кон, а пък и не сте от най-бързите. — Той размаха ръка, за да поправи обяснението си и посочи главата си. — Не бавен, тук горе, разбирате ме, нали, но както сте осакатен… Е, да, струва ми се доста пресилено да твърдят, че бихте яздили като обезумял през калищата. — Той енергично закима с глава, за да потвърди думите си. — Казах това и на лорда, а той започна да ме разпитва кой според мен може да бъде и аз не знаех какво да му отговоря.
В гласа на лорд Сакстън се долавяше сдържана подигравка, когато попита Ейвъри: