— И успяхте ли да убедите лорд Талбот в моята невинност?
— Това не мога да твърдя със сигурност, но ако съумеете да докажете къде сте бил миналата нощ, това би ни помогнало по-нататък.
— Защо точно миналата нощ? — попита домакинът.
— Ездачът отново е взел жертва, този път стария Бен. Оставил го като безжизнен вързоп пред задната врата на гостилницата.
Ирайн уплашено сложи ръка на гърлото си. От страна на лорд Сакстън идваше само пълно мълчание. Почти безучастен, той попита:
— Откъде сте сигурни, че призрачният ездач е убил Бен? Видял ли го е някой?
Ейвъри се намести важно:
— Този проклет негодник е видял сметката на стария Бен по същия начин, както и на Тими Сиърс. Намушкал го е право в гърдите и после му е прерязал гръкляна. Така го е оставил да лежи.
Ирайн потръпна и обърна глава.
— Спестете ни подробностите, човече — заповяда сурово лорд Сакстън. Той сипа малко шери в една чаша и я подаде на жена си. — Ето, това ще ви подейства добре.
— Сигурно ще да е от храната — установи Ейвъри с бащинска усмивка. — Аз поне не съм възпитавал малката така, че веднага да й омекват колената. — Той с лукава усмивка хвърли поглед към лорда. — Освен ако вие не сте създали нещо мъничко, което да расте в корема й.
Лорд Сакстън светкавично се обърна към баща й. Сякаш маската доби в миг застрашително изражение, защото Ейвъри се покашля и сведе очи под страховития поглед, като наблюдаваше краката си, които неспокойно се плъзгаха по каменния под.
Ирайн се бореше с ужасната картина на обления в кръв, безжизнен Бен. Макар бледа и трепереща, тя смело погледна баща си и проговори:
— Лорд Сакстън… беше миналата нощ… при мен. Той… не… може да е бил… призрачният ездач.
Ейвъри безразлично повдигна рамене.
— Не съм си го измислил аз. Но ще кажа на шерифа, че лордът е прекарал нощта с теб.
Ирайн понечи да отвори уста, за да опровергае твърдението си, но се отказа. Мъжът й я погледна, сякаш очакваше тя да проговори. Той беше учуден от мълчанието й.
Фарел с неотклонно внимание наблюдаваше как шерито се плиска в кристалния съд. Езикът му следваше движението и той облизваше пресъхналите си устни, докато предвкусваше парливата течност. Пътуването от Маубъри беше дълго и доста неудобно и той беше много ожаднял. В последно време не му стигаха пари, за да си купува друго, освен евтина бира, а сега незабавно се нуждаеше от нещо, което да прогони студа от костите му.
— Ааа… лорд Сакстън… много ли ще ви затрудня, ако ви помоля да напълните още една чашка?
Стюарт обърна поглед към младия мъж, който колебливо сочеше кристалната гарафа. Очите зад маската обходиха парцаливите дрехи и мръсната риза. При тази гледка те се изпълниха със съжаление. Той с неохота наля няколко глътки в чашата. Една трепереща ръка я пое. Дълбокият, съскащ глас сякаш отекваше в широката стая, когато лорд Сакстън заговори.
— Чувал съм, че преди ръката ви да бъде осакатена, сте били отличен стрелец, мистър Флеминг.
При тези думи Фарел спря ръката си, която почти беше поднесла чашата до устата му, и се втренчи в маската, без да пророни дума.
— Не сте ли мислили да се упражнявате с лявата ръка? Това не е толкова просто, но ако сте достатъчно постоянен, може отново да се научите да боравите с оръжие.
— И тя е толкова безполезна, колкото другата — подигра се Ейвъри. — Вече не служи за нищо друго, освен да вдига чашата към устните му. Ами да, той си е сакат, нали виждате.
Фарел изпи на един дъх питието и задържа чашата пред себе си, сякаш очакваше да я напълнят отново. Лорд Сакстън не обърна внимание на мълчаливата молба. Той взе чашата от ръката му и я остави настрана.
— Дали ще бъде сакат или не, зависи от него — отбеляза убедено Стюарт.
За миг Ейвъри показа пренебрежение към домакина:
— Точно както при вас, милорд.
— Татко! — гласът на Ирайн секна.
— Всичко е наред, мила — промърмори Стюарт през рамо.
— Прекрасно, чуйте това! Тя е „мила“, — Ейвъри се изсмя подигравателно. — Никога не съм вярвал, че някой мъж ще я нарече така. — Той посочи дъщеря си с пръст, като поглеждаше с едно око към зет си. — Мога да ви кажа, че това същество ми е донесло цял куп грижи, от които още не мога да се отърва. Бях беден, обрулен от съдбата мъж. Загубих жена си. Момчето ми беше осакатено. А това момиче тук все разправяше, че иска съпруг, на когото да може да се възхищава. А сега стои пред нас и ви защитава, сър, сякаш сте най-красивият мъж, който е съществувал от сътворението на света. Ако днес външността й е безразлична, защо не изостави още навремето глупавите си убеждения, за да се омъжи за някой добър човек, който би изпитвал малко съчувствие към мен поне на стари години? — Той замислено поклати глава. — Никога няма да я разбера. Никога!