За момент се възцари потискаща тишина, докато Ирайн, лорд Сакстън и дори Фарел учудено наблюдаваха избухването на Ейвъри. Лордът замислено погледна жена си. Синьо-виолетовите й очи издаваха неувереност, когато тя вдигна поглед към него. Стюарт бавно си пое дъх.
— Всъщност разговаряхме за умението на Фарел като стрелец. — Той продължи, като гледаше към младия мъж. — Аз самият разбирам от огнестрелни оръжия и мисля, че с интерес бихте разгледали колекцията ми. Ще хапнем и след това ще ви покажа някои екземпляри. Преди десет или дванадесет години имаше един пистолет на Уотърс с камбановидно дуло и байонет, който излиза под действието на пружина. Чудесно оръжие!
Фарел внезапно показа повече интерес, отколкото към каквото и да било друго през последните два месеца, и отвърна:
— Мислите ли, че бих могъл да стрелям с такова нещо?
— Днес сте още прекалено слаб, но един ден, когато ръката ви укрепне, ще можете да си служите с него. Естествено за това се иска спокойна ръка и трезв разсъдък!
Денят клонеше към края си и зимният вятър свиреше над тресавищата. Той издухваше снега в причудливи форми, които напомняха замръзнали вълни в едно бяло море, и не пропускаха вече никаква кола. Когато нощта настъпи, навсякъде в Сакстън Хол бяха запалени камините и при слабата светлина на лампите гостите бяха изпроводени до стаите си. Когато къщата утихна, Ирайн наметна един дебел шал върху роклята си, запъти се към стаята на лорд Сакстън и почука тихичко на вратата.
— Милорд, аз съм, Ирайн — повика тя с тих глас пред дебелата дървена врата. — Мога ли да вляза?
— Един момент, скъпа — отговори той.
След малко тежките стъпки бавно наближиха вратата. Мъжът й отвори, облечен в дълъг халат от червено кадифе. Яката беше закопчана догоре. Както обикновено, той носеше маска и ръкавици, а тежкият подкован ботуш се виждаше под халата.
— Безпокоя ли ви, милорд? — попита плахо тя.
— Донякъде, мадам, но не в смисъла, който влагате.
Макар и да не разбра точно какво искаше да й каже с тези думи, тя му обясни повода за идването си.
— Дойдох да ви благодаря за това, което днес сторихте за Фарел.
Лорд Сакстън отстъпи и я покани да влезе с любезен жест. Ирайн пристъпи вътре и застана пред камината. Не осъзнаваше колко ясно светлината на камината очертаваше фигурата й през облеклото. Тя топлеше ръцете си на огъня. Мъжът й си намести един стол в тъмнината на стаята, откъдето можеше да се наслаждава на стройното й тяло с налети гърди, без да й даде възможност да забележи мъките му.
Ирайн не можеше да го види, но знаеше, че е наблизо. Наклонила глава на една страна, тя говореше със спокоен глас:
— Днес за пръв път видях у Фарел искрица живот. Истинско чудо, та той дори се засмя на вечеря.
— Баща ви въобще не разбира от какво се нуждае един млад човек.
— Твърде меко е това, което казвате, Стюарт. Ако баща ми продължава по този начин да разрушава самочувствието на Фарел, брат ми няма да свърши много по-добре от Бен. — Тя тъжно поклати глава и се опита да спре сълзите, които напираха в очите й. — Горкият стар Бен, той наистина беше добра и чувствителна душа. — Тя изхлипа и притеснено избърса сълзите от бузите си. — В Маубъри сигурно ще се почувства липсата му.
От тъмнината на стаята се разнесе един въпрос:
— Защо казахте на баща си, че съм прекарал цялата нощ при вас?
Ирайн леко повдигна рамене.
— Не считам за нужно да му обяснявам нашата… уговорка. Знам, че не сте убили Бен, както съм сигурна, че и Тими Сиърс не е намерил смъртта си от вашата ръка. Това са дела на страхливец, а ако съм научила нещо, откакто сме женени, милорд, то е, че вие не сте такъв. — Тя се засмя. — Ако има страхливец в семейството — това съм аз.
Той говореше с тих, дрезгав глас.
— Благодаря ви за доверието, мадам. А когато чуя от вас думата „семейство“, в мен отново се събужда надежда. Може би не след дълго ще бъдем истинско семейство.
Тя несигурно се обърна към мъжа си. Дъхът му секна, когато тънката й риза съблазнително подчерта тялото й. Очите му се впиха в извивките на хълбоците. Като омагьосан наблюдаваше играта на светлината и сенките между бедрата й, когато тя се приближаваше към него.
Тя се наведе и почти неуловимо допря буза до страната на кожената му маска. После избяга, внезапно подплашена. Много време трябваше да мине, преди дишането на лорда да се успокои и огънят в слабините му да премине.
Снегът се стопи бързо и на следващия ден Ейвъри се върна в селото точно толкова богат, колкото беше и на тръгване. Не му бяха дали възможност да говори с дъщеря си или съпруга й за някакъв заем. Той се сбогува разстроен, за разлика от него Фарел беше силно впечатлен от умението на домакина да борави с оръжия и беше решил да остане до края на седмицата. Докато се упражняваше, не показваше склонност да се напива. Въпреки че зареждането му беше трудно заради сакатата ръка, той се справяше с помощта на зъбите си. Вършеше го съвсем сам, не на последно място и защото лорд Сакстън нарочно не искаше да му помага.