— Съжалявам, Клаудия — извини се Алън. — Баща ви иска да разговаря с мен.
От очите й хвърчаха гневни искри и тя излетя от залата след шерифа, мърморейки си под носа, без да се интересува, че гостите зяпат след нея. В края на краищата това беше неин бал! И дяволите да я вземат, ако позволеше на Ирайн Сакстън да провали удоволствието й от празненството!
Тя рязко отвори вратата на библиотеката и когато нахълта вътре, Талбот въздъхна страдалчески. Както винаги, и днес щеше да е трудно да се справи с дъщеря си.
— Татко, нямаш право да викаш Алън при себе си точно когато той иска да ме покани на танц! — оплака се тя.
— Има важни въпроси, които исках да обсъдя с него — обясни той.
Клаудия сърдито се отпусна в най-близкото кресло и скръсти ръце.
— Тогава побързай! Нямам намерение да чакам тук цяла вечер.
Талбот потисна гнева си и й заговори предпазливо с помирителен тон.
— Клаудия, любимо мое дете, би ли донесла от стаята ми бастуна със златната дръжка. Старата рана отново ми създава проблеми.
— Прати някой от слугите, аз съм уморена.
— Бъди добро момиче, малката ми, и ми направи тази услуга — помоли той с измъчена усмивка.
Тя изпъшка недоволно, изскочи навън и затръшна вратата с трясък.
Ехото от шума едва беше утихнало, когато Нейджъл Талбот взе писмото от масата и ядно удари с ръка отгоре.
— Този проклет Сакстън! Вика ме в Сакстън Хол, сякаш съм някакъв селяндур, за да обсъди с мен наемите, събрани, докато семейството не е живяло в резиденцията.
Алън беше приседнал на единия ъгъл на масивното писалище и подпираше крака си на седалката на един стол, тапициран с копринен брокат. Той си взе от поставения наблизо поднос голям шоколадов бонбон и забеляза невъзмутимо:
— Събрано на едно място, трябва да е доста голяма сумичка.
— Хич не е малка! — Талбот захвърли писмото на масата и тръгна ядосано напред-назад. — В края на краищата почти десет години съм прибирал арендните вноски.
Шерифът дъвчеше замислено известно време.
— Това значи ли, че считате лорд Сакстън за заплаха?
Талбот огледа стаята с празен поглед.
— Бих предпочел да беше дошъл сам, вместо да изпраща този безсрамен янки. Тогава можехме да разберем дали наистина той е тайнственият конник.
— Навсякъде се говори, че той дори не може да се задържи върху коня — подхвърли Алън.
— И на мене така ми казаха, но ако не е той, кой може да е? Единственият друг чужденец в околността е Кристофър Сатън, но това би било прекалено просто.
Алън само сви рамене.
— Засега изглежда, че е точно този, за който се представя. Притежава няколко кораба и един от тях, „Кристина“, на няколко пъти е напускал пристанището в последните месеци. И винаги се връща с нов товар.
— Въпреки всичко не би трябвало да изпускаме този човек от погледа си. — Талбот се усмихна злобно. — Кой знае, може пък някой път и той да срещне нощния ездач и да го намерим на сутринта като кървав вързоп.
Устните на шерифа се разтеглиха в усмивка:
— И тогава лорд Сакстън ще трябва да възложи на някой от нас да придружава жена му. Това ли имате предвид?
Лордът се изсмя късо и саркастично.
— Оня глупак трябва да е много наивен, за да се довери на Сатън. Питам се дали разумът му не е помрачен.
Шерифът кимна, докато отново си вземаше бонбон.
— Да, но с лекота е обърнал в бягство Сиърс и бандата му.
— Този идиот с пилешки мозък! — Талбот направи гневно движение с ръка. — Кой знае колко поразии щеше да направи още!
Алън изтри пръстите си и се изправи.
— Чухте ли нещо ново в Лондонския съд?
Лорд Талбот отново закрачи ядосано нагоре-надолу.
— Нищо! Абсолютно нищо! Само глупави дреболии.
Шерифът искаше да каже нещо, но беше прекъснат от Клаудия. Тя се втурна през стаята и подаде на баща си един бастун със сребърна дръжка.
— Това беше единственият, който намерих. Сигурен ли си, че… — Тя млъкна, когато забеляза един бастун, опрян на камината. — Я виж ти, ето го златния! През цялото време е бил при теб. — Тя се усмихна и погали рамото на баща си. — В последно време много забравяш, татко. Започвам да си мисля, че остаряваш.
Тя се обърна с лек смях, така че не забеляза ядосаното изражение на родителя си.
— Елате, Алън! — Клаудия се запъти през стаята с грациозни стъпки. — Държа да забравите деловите въпроси и да дойдете да танцувате с мене. В края на краищата това е моят бал!
Лорд Талбот заряза и двата бастуна и последва двамата, като замислено търкаше двойната си брадичка.