Тя остана като поразена от гръм и дъхът и секна, когато усети горещите му устни на върха на гърдите си. Искаше да каже нещо, но въртеливите движения на езика му я парализираха. Сякаш водени от чужда воля, ръцете й започнаха да галят раменете му и тя с нежност заравяше пръсти в тъмната коса, която се къдреше на врата.
Ръката му обхвана коленете й и положи краката й на скута си. Тя тихо извика, когато той с непоклатима сигурност намери пътя под полите и замилва голите й бедра.
— Кристофър, не бива да правите това — прошепна тя отчаяно. — Аз принадлежа на друг.
— Вие принадлежите на мен, Ирайн. Още от първия миг бяхте моя.
— Аз принадлежа на него — възрази със слаб глас тя, когато устните на Кристофър отново покриха нейните. Сладка тръпка премина през тялото й, когато ръката му нежно обсеби това, което още никой досега не се беше осмелил да докосне. Очите на Кристофър сякаш горяха, докато ласките му ставаха все по-смели. Дъхът й секна и тя го погледна, уплашена от новите чувства, които пламтяха в нея и заплашваха да я изпепелят. Тялото й се извиваше, тя не беше в състояние да спре вихъра, който шеметно се въртеше в главата й. Зиморничав трепет премина през крайниците й, когато се допря до него. Чувстваше устните му в косата си, чу как прегракналият му глас прошепна името й.
Един удар по покрива на колата ги накара рязко да се изправят. Кристофър се пресегна, за да изгаси пламъка на лампата и след това побутна кадифените завески настрани. През падащите снежинки се забелязваха светлините на Сакстън Хол на хълма отсреща. Той отново притвори завеските, дълбоко си пое дъх и й помогна да се изправи.
— Изглежда, мадам, че ще трябва да отложим продължението — каза тихо той. — Почти пристигнахме.
Ирайн не можеше да го погледне, толкова омаломощена се чувстваше. Тя припряно се опита да оправи корсета си. Отвърна се от него, за да прикрие голотата си, но ръцете му сръчно й помогнаха да закопчае роклята си.
— През нощта ще дойда в къщата — прошепна той и бегло целуна врата й.
Тя преглътна, облегна се назад и му хвърли измъчен поглед:
— Моля ви, Кристофър, продължете пътя си. Моля ви се от все сърце!
— Трябва да обсъдя нещо с вас, мадам, и това трябва да стане тази нощ. Ще дойда в стаята ви…
— Не! — Тя отчаяно поклати глава при представата какво би се случило, ако той наистина дойде. Този път се беше отървала от него, макар и не съвсем недокосната, но все пак девствена. Стените около крепостта й обаче вече не бяха толкова здрави, за да удържат още едно страстно посегателство.
— Няма да ви пусна да влезете, Кристофър! Вървете си!
— Добре, мадам. — Той, изглежда, внимателно подбираше думите си. — До сутринта ще опитам да се въздържа, но тогава всичко ще приключи и преди денят да свърши, вие ще ми принадлежите.
Тя го гледаше с недоумение. Очевидно той наистина мислеше точно това, което казваше. Колата я раздруса още веднъж, преди да спре, сякаш в синхрон с чувствата й. Кристофър нямаше да се смили над нея и никой нямаше да посмее да му се изпречи на пътя, но тя не биваше да допуска това.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Бънди отвори вратата на каретата и Ирайн изскочи без ничия помощ, недочакала стълбичката да бъде разгъната. Имаше чувството, че някакъв демон я беше яхнал и я пришпорва напред. Побягна към внушителната порта на Сакстън Хол, без да обръща внимание на снега, който влизаше в дълбоко изрязаните й обувки. Полата й очерта широка пътека, белязана от отпечатъците на малките й нозе.
Затръшването на черната порта отекна в тъмната нощ и в замиращото ехо Бънди хвърли предпазлив поглед към Кристофър, който все още седеше в колата. Младият янки го удостои с крива усмивка, докато сгъваше кожената завивка и я поставяше на предната седалка. После взе палтото си и наметката на дамата, спря, огледа се спокойно и пое дълбоко студения въздух, който охлади главата и тялото му.
Ирайн притича покрай напълно объркания слуга, който беше чул колата и бе излязъл, за да изпълни задълженията си. Тя не забеляза, че в буйния си устрем така силно блъсна възрастния човек, че той се олюля. Продължи да се изкачва по стълбите, докато най-сетне стигна своето убежище. Със същата сила затръшна и тук дъбовата врата и веднага я залости.
Едва сега се осмели да спре и да поеме дъх. Дали беше от облекчение, че успя да избяга от онзи янки, или пък просто от страх, но сърцето й биеше лудо и всеки удар разтърсваше цялото й тяло.