Тя скочи и опря ръце на масичката, приведе се напред и изкрещя на отражението си:
— Ти ме обвиняваш! Но аз няма да допусна това! Мъжът ми ще си получи обещаното!
Без да съзнава, тя се озова в коридора и спря пред вратата на лорд Сакстън. Преди още да се разколебае от обземащия я страх, тя отвори богато украсената врата, влезе, затвори я и посегна зад себе си да я залости.
В камината пращеше и просветваше слаб огън и въпреки че кадифените завеси пред леглото бяха спуснати, съпругът й беше оставил долния край отворен, за да влиза топлина. От тъмнината на вътрешността тя дочу припрени движения и един пресипнал, приглушен глас, който въпреки това прозвуча гръмко в тихата стая:
— Кой е?
Сърцето на Ирайн подскачаше в гърдите й, но както смелата Жана Д’Арк навремето, и тя не можеше да се върне вече назад. Ирайн пристъпи тихо, докато стигна долния край на леглото. Сянката й се удължи и накрая се сля с тъмнината на леглото.
В трепкащата светлина на огъня тя различи неясните очертания на мъжа под завивките. Видя също, че той бързо метна копринена кърпа върху лицето си.
— Аз съм, Ирайн, милорд.
Тя развърза колана, остави робата да се плъзне по раменете и опря едното си коляно на леглото. Напрегнатата тишина продължи, тя повдигна и другото коляно и се качи на дюшека, сядайки назад върху петите си. Гласът й трепереше, докато обясняваше причината за идването си:
— Милорд, страхувам се по-малко от това, което сте, отколкото от това, което би могло да стане с мене, ако не ме направите своя жена изцяло. Молбата ми е да ме вземете, така че в нашия брак да няма повече никакви двусмислици.
Тя се приведе към него, за да снеме копринената маска от лицето му, но ръката му обхвана китката й и не позволи на пръстите й да достигнат целта си. Дори отблизо Ирайн можеше да различи само тъмните сенки на очите му и нищо повече.
Лорд Сакстън поклати глава и прошепна с нежен глас:
— Мила моя, това лице все още би ви накарало да побегнете.
Ирайн обърна ръката си и задържа неговата. Главата му се надвеси над нея. През кърпата устните му милваха ръката й и Ирайн беше трогната от безкрайната нежност на тази целувка. След няколко секунди той се изправи и когато заговори, гласът му беше нежен и в него се долавяше необичайна нотка на състрадание, сякаш той много добре разбираше как тя се бореше със себе си:
— Ирайн, любима… дръпнете завесите.
Тя се изправи на едно коляно, протегна ръката си напред и улови кадифената материя. Огънят в камината открои красотата й през прозрачния плат на нощницата, но завесата закри светлината и мракът около леглото стана непрогледен. Ирайн имаше чувството, че зад нея се беше захлопнала врата, която вече никога нямаше да се отвори. Беше дошла, победена от дълга, да изпълни ролята си на съпруга. Но сега, на прага на действието, тя нямаше сили да направи последната крачка. Чакаше, бореше се със страховете си и с почти непреодолимото желание да избяга.
Леглото се наклони малко, когато лорд Сакстън се изправи, за да коленичи пред нея. Ръцете му се плъзнаха по едва покритите й рамене, леки като перо, което се спуска надолу, и ефирната преграда на нощницата бе премахната. Когато тънката материя падна, жилавите му ръце бавно я прегърнаха и топлината на неговото тяло плътно се допря до хладната й кожа. Ирайн преглътна стона, който се надигна в гърлото й. Внезапната изненада, която я обзе, не беше предизвикана от отвращение, а по-скоро от необичайната твърдост между бедрата му, която я изгаряше като нажежена стомана. В съзнанието й изплува неговият образ в странноприемницата, в мига, когато нейното присъствие го беше възбудило. Тогава беше почувствала невинността си не по-малко застрашена, отколкото сега.
Силата му беше неочаквана. Той я повдигна леко, обърна я и я притегли със себе си надолу. Въпреки че кърпата все още се допираше до ухото й и я отделяше от обезобразеното му лице, голите му устни милваха шията й и се плъзгаха надолу, докато се докоснаха, горещи и влажни, до гърдите й. Те пробудиха у нея пламък, какъвто тя никога не беше считала за възможен. Една дума понечи да се откъсне от устните й, но тя с ужас я възпря, защото това беше името на друг. Вълнението и трепетът й усилиха още повече неговата настойчивост. Тя се притисна към него, отвръщайки на страстта му, и ръката й, която обви врата му, напипа дълъг, неравен белег, който се спускаше по мускулите на гърба му. Това й помогна да се убеди, че прегръща лорд Сакстън. Съпругът й имаше белези — не Кристофър Сатън!