Когато пристъпи в стаята, го намери седнал в креслото на лорд Сакстън пред камината. Кристофър бързо се изправи, застана пред нея и я обгърна с очи. По устните му играеше леко подигравателна, но и объркана усмивка и в погледа му не се четеше онзи израз на познавач, който толкова пъти я бе карал да се изчервява.
— Аз имах… аз се надявах, че вече сте си отишли — промълви неуверено тя.
— Исках да ви видя.
Ирайн погледна встрани, обзета от нервна възбуда. Топлият му, мъжествен глас никога не пропускаше да възбуди усещанията й.
— Няма причина за това, Кристофър. Нощта отмина безвъзвратно и няма да продължи, нито ще се върне. Аз съм… аз съжалявам, ако съм ви предизвикала по някакъв начин, но имате честната ми дума, че това няма да се повтори никога повече.
— Наистина ли предпочитате чудовището пред мен, Ирайн? — попита направо той.
— Аз… харесвам лорд Сакстън — отчаяно каза тя, сълзи напълниха очите й и тя стисна юмруците си в гънките на копринената пола. Гледаше го в лицето и говореше почти умолително: — Той е мой мъж. Няма да опозоря нито него, нито името Сакстън!
Тя притисна ръка до треперещите си устни, за да заглуши едно ридание, и се обърна. Той пристъпи крачка напред, застана плътно зад нея и се надвеси над рамото й. Заговори съвсем тихо, докато тя ядосано изтриваше мокрите си мигли.
— Не плачете, сладка моя — помоли я той. — Не мога да гледам, когато сте нещастна.
— Тогава си вървете — настоя тя. — Вървете си и ме оставете сама.
Той сви вежди и угрижено сбърчи чело.
— Готов съм да дам живота си, мила, но това не мога да сторя.
— Защо не? — При този въпрос тя отново го погледна.
Той сведе глава и дълго време гледа замислено пода. Когато отново вдигна очи, погледът му беше открит и твърд:
— Защото ви обичам.
При тези думи тя се сви и го изгледа уплашено. Как беше възможно това? Той беше светски мъж с опит в ухажването, спечелил безброй победи. Не бе някой неопитен хлапак, който дарява сърцето си на първата дамичка, която му се усмихне. С какво Ирайн се различаваше от другите? Най-често я беше виждал опърничава и твърдоглава, съмняваща се в намеренията му. Как можеше да я обича?
— Нека да не говорим за това — прошепна тя в безпомощно отчаяние.
— Нима мълчанието може да успокои сърцето? — попита той. Разпалеността му растеше, докато се разхождаше нагоре-надолу из стаята. — По дяволите, Ирайн, аз ви последвах от единия край на страната до другия, направих всичко, за да ми обърнете внимание, да ме забележите като мъж, но усилията ми отидоха на вятъра. Вие все още гледате на мен като на някакъв пройдоха, който мисли само как да направи най-големи злини на семейството ви. Предпочитате да притиснете едно чудовище до гръдта си и да го отрупвате със сладките радости на брака, но не и да признаете, че съм достоен за вас. Луд ли съм? Можете ли да ми кажете защо един нормален мъж се е вкопчил в полите ви и се надява на най-дребното зрънце симпатия, докато вие давате на най-отвратителния мъж цялата пита? Ако случайно си мислите, че не ревнувам от съпруга ви, искам да ви уверя, мадам, че се лъжете! Мразя тази маска! Мразя сакатия му крак! Мразя тежкия му бастун! Той има това, което аз искам за себе си, и мълчанието не прави отровното цвете по-сладко!
Тракането на съдове издаде, че някой слуга влизаше в салона, но Кристофър се беше разгорещил и като се обърна с ръмжене към Пейн, го отпрати без церемонии:
— Разкарай се, човече!
— Кристофър! — извика тя и направи две малки крачки, за да последва смаяния прислужник, но Кристофър вече стоеше пред нея и я гледаше с искрящи очи:
— Останете там, където сте, мадам! Още не съм свършил с вас.
— Нямате право да заповядвате тук — възрази тя, а гневът й растеше. — Това е къщата на мъжа ми!
— Заповядвам когато и където ми харесва и този път вие ще останете тук и ще ме изслушате докрай!
Ирайн изстреля отговора си, още по-разгневена от преди:
— Можете да заповядвате на моряците от кораба си, мистър Сатън, но тук нямате това право! Приятен ден!
Тя сграбчи полите си, обърна се рязко и се запъти към кулата, докато чу забързани стъпки зад себе си. Внезапно я обзе паника да не би той да направи сцена, която да я злепостави пред прислугата или… пред мъжа й. Тя избърза към преддверието на кулата, прескочи локва от разтопен сняг и хукна с всички сили по стълбите. Едва беше достигнала четвъртото стъпало, когато долови подхлъзването на един крак, след това шумно падане и кратък, болезнен вик, последван от гневна ругатня. Когато се обърна, видя как Кристофър се търкаляше на земята, докато спря свит до стената. В продължение на няколко секунди тя наблюдаваше с ужас как този иначе безупречен мъж се премяташе по най-недостоен начин, но когато той вдигна глава и я погледна гневно, комичността на ситуацията я победи. Тя избухна в звънлив смях и беше удостоена заради това с мрачен стон на огорчение.