Макар и не така величествено като замъка на лорд Талбот, имението Сакстън издаваше блясъка на много поколения богати аристократи. Високите, прекрасно изваяни сводове и гоблените, които висяха от тавана, нашепваха за времената, когато рицарство и чест бяха властвали над страната. Стилът на помещението рязко контрастираше с облеклото на госта. Натруфеният костюм на Талбот изглеждаше неподходящ и дори малко безвкусен.
Пейн се върна, за да отведе Талбот в малкия салон, където лорд Сакстън и съпругата му щяха да посрещнат госта. Крещящо облеченият господин мина шумно по кънтящия каменен коридор, като стъпваше твърдо на високите си токове. Лакеят пристъпи напред, за да отвори вратата на негова светлост, а после се дръпна, правейки му път да влезе. Маскираният мъж се изправи, когато Талбот се яви пред очите му, но нито се поклони, нито дори му кимна. Ирайн седеше сковано и неподвижно, както я беше помолил мъжът й. Беше й обяснил, че по закон двамата лордове са равни, а той не искаше да влиза в противоречие с правилата. Ако пък влиянието им се мереше по богатството на притежаваните земи, лорд Талбот трябваше да отстъпи далече назад.
Талбот беше възмутен, че домакинът очевидно не се впечатлява от появата му, но успя да овладее гнева си. Той сбърчи чело и помръдна мустак. С ловкостта на дипломат се впусна в работата, която го беше довела тук.
— Трябвала се извиня, че срещата ни се осъществява толкова късно, но като оправдание за себе си мога да посоча други спешни дела, а също и неблагоприятното време.
Кухият, шепнещ глас отвърна:
— Добре дошли в Сакстън Хол. — Ръката в ръкавица посочи един стол наблизо. — Искате ли да седнете при нас до огъня?
Когато Нейджъл Талбот заемаше посоченото място, погледът му търсеше лицето на Ирайн и видимо се разгорещи, докато се любуваше на красотата й.
— Приятно е да ви видя отново, лейди Сакстън. Предполагам, че се чувствате добре.
— Много добре, благодаря. — Тя кимна сковано, докато отвръщаше на поздрава му.
Погледът на Талбот дълго се задържа на нежните възвишения на гърдите й, които се разкриваха под деколтето, и когато най-накрая се опомни и обърна очи към господаря на замъка, забеляза, че лорд Сакстън го наблюдава неотклонно в неловката тишина. Въпреки че кожената маска не показваше никакво човешко изражение, той имаше чувството, че е прекрачил някаква граница. Запита се как онзи янки успява да придружава дамата навсякъде, щом мъжът й е толкова ревнив.
— Донесох някои документи за арендата, която съм събирал по време на вашето отсъствие — обясни той и извади книжата. — Естествено трябва да знаете, че имаше разходи, които съм приспаднал, и те представляват доста внушителна сума. Наложи се да назначим някои служители да се грижат за земята и имението ви, защото иначе селяндурите биха разрушили къщата камък по камък като лешояди, а и не са много хората, които уважават чуждата собственост. Особено на един предател!
Маскираната глава рязко се изправи и дрезгавият глас прозвуча остро, когато лорд Сакстън попита:
— Предател? Какво искате да кажете с това?
— Ами, всеки знае, че баща ви е подарил благоволението си на Шотландия. Той се ожени за дъщерята на един стар предводител… — Талбот помаха с ръка, докато се опитваше да си припомни. — Как само беше името й? Било е много отдавна, страхувам се, че съм го забравил.
— Сатън — отговори остро лорд Сакстън. — Мери Сатън.
От изненада челюстта на Нейджъл Талбот увисна.
— Сатън? Искате да кажете, като името на Кристофър Сатън?
— Така е. — Господарят на къщата наклони глава. — Същата кръв тече и в нейните вени.
— Тече? — Нейджъл схвана значението на думата. — Значи майка ви е още жива? — Той стисна устни, когато маската кимна, и се опита да събере мислите си. Гласът му беше тих, когато каза: — Съжалявам, мислех, че дамата е починала.
Лорд Сакстън се облегна на тежкия си бастун и с това привлече вниманието на госта към себе си и своята заплашителна фигура.
— Въпреки че негодниците се опитаха да ни намерят и да ни убият всичките, успяхме да избягаме. Майка ми е жива.
Талбот леко сбърчи чело.
— А синовете? Какво стана с тях?
Интересът на Ирайн растеше, събуден от една дума: синове. Винаги беше смятала, че съществува само този син, но сега разбра колко малко й беше разказвал мъжът й за семейството си. Държеше всичко в тайна, сякаш не искаше да сподели с нея тази страна от живота си. Макар че само мълчаливо присъстваше на разговора, тя се вслушваше във всяка дума и се надяваше да узнае нещо, което иначе не можеше да научи от никъде.