Ирайн се усмихна леко.
— Той наистина се облича твърде префърцунено.
Лорд Сакстън опря двете си ръце на бастуна, а гласът му се превърна в съскащ шепот:
— Да, мадам, и дори да не се окаже толкова приятно, колкото като събличам вас, имам намерението да сваля дрехите от гърба на този човек, докато остане гол и бос.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Следващият петък каретата на лорд Сакстън спря пред една от многото безлични сгради в Карлайл. Облечената в черно фигура слезе и се обърна към Бънди, който продължаваше да седи на капрата.
— Ще имам няколко часа работа тук. Ела да ме вземеш на свечеряване. — Той потърси в джоба на жилетката си и му подхвърли две-три монети. — Това е за теб, пий няколко бири, но внимавай и не се задържай твърде дълго в една и съща кръчма.
Бънди се усмихна лукаво.
— Очаквате ли точен отчет, милорд?
Лордът отвърна с развеселен смях.
— Гледай да ги изхарчиш с удоволствие, Бънди.
— Ще се погрижа, милорд.
Лорд Сакстън се обърна и закрачи към сградата, където нетърпеливо потропа на тежката врата. Бънди междувременно леко изплющя с юздите и насочи колата в игрив тръс през тесните улички, така че минувачите спираха и дълго гледаха след нея. Той отлично знаеше къде води пътят и поддържаше темпото на прекрасните коне, докато стигна първите кръчми на пристанището. Когато слезе от капрата, вече се беше събрала доста голяма тълпа. Гербът отстрани на вратичката събуждаше почти такова вълнение, каквото и конете. Хванал в едната си ръка кана с най-добрата студена бира, Бънди подробно обясни, че конете и колата принадлежат на лорд Сакстън, който е по важни дела в техния град. Иначе нямаше какво повече да се разказва за лорда, освен че вечерта отново ще се върне в имението си.
Той остави още малко време на тези, които се любуваха на конете, преди да потегли — все още с цели две монети в джоба.
Бънди следваше наставленията на господаря си и караше към следващата кръчма или странноприемница, където колата и конете отново привличаха вниманието на всички и той отново трябваше да дава обяснения, но вече му доскучаваше. Навсякъде го черпеха с една или две чаши бира. Многословието, с което благодареше, показваше жаждата му и радостта, че може да се поперчи с великолепните коне на господаря си.
Когато уговореният час наближи и следобедът с обиколките и пиенето свърши, той почувства облекчение. Върна се при невзрачната градска къща и започна да се любува на спестените монети, когато осакатеният му господар се появи на входната врата.
— Този път не ви струваше нито пени, милорд — каза Бънди и се засмя. После показа блестящите монети и понечи да ги върне, но ръкавицата на господаря му го спря:
— Следващите обаче ще пиеш за моя сметка.
Бънди се усмихна и прибра парите:
— Много ви благодаря, милорд.
С единия крак на стъпалото лорд Сакстън се обърна още веднъж към градската къща. На един от горните етажи помръдна завеса и се видя малката кърпичка на жена, която махаше за довиждане. Той кратко вдигна ръка, качи се и затвори вратата зад себе си. Малко след това бастунът му енергично похлопа на покрива на колата. Бънди цъкна с език на конете, които потеглиха в бърз тръс.
Те напуснаха Карлайл и след няколко мили стигнаха малкото село Рий. Вън от града Бънди накара конете да вървят по-бързо и когато нощта настъпи, те вече бяха изминали много мили.
Пътят се виеше между ниски хълмове и след това надолу към тясната плажна ивица, която водеше към Сакстън Хол. Тъмните очертания на големите дъбове се издигаха с царствено величие от двете страни на пътя. Каменни стени ограждаха малки имения, където слабата светлина на свещи или фенери сочеше домовете, а от време на време колелата трополяха по грубо издялани каменни плочи, останали още от римските легиони.
Часовете летяха и по кадифената шир на обсипаното със скъпоценни камъни небе плахият полумесец играеше на гоненица с бягащите облаци. От двете страни на каретата фенерите хвърляха танцуващите си сенки и от време на време изглеждаше, сякаш бяха преследвани от глутница странни животни. Скоро минаха покрай гъста дъбрава и още не я бяха отминали съвсем, когато към трополенето на колелата се прибавиха удари на копита. Бънди хвърли неспокоен поглед през рамо и видя зад себе си неколцина ездачи, облечени в тъмни дрехи, които излязоха от гъсталака. Той силно почука на покрива на колата с дръжката на камшика и след това изплющя с дългия ремък по гърбовете на конете, за да ги накара да сменят с по-бърз бяг досегашния спокоен тръс. Колата беше удобна, но същевременно лека и бърза и четирите коня я затеглиха с нова сила. Всяко от животните знаеше задълженията си и нагаждаше хода, си към този на останалите. Те се втурнаха толкова бързо, че преследващите ги ездачи с мъка можеха дори само да поддържат разстоянието. Няколко изстрела, дадени напосоки, процепиха въздуха и ездачите се впуснаха в преследването, като заудряха диво конете си, за да изстискат и последните им сили.