Четирите летящи тела в блестяща сбруя преминаха във вихрено темпо. Целта на преследвачите беше да настигнат каретата и да я накарат да спре, но тя беше достатъчно бърза и им се изплъзваше.
В далечината се виждаше тесен завой, който щеше да скрие колата от погледите на преследвачите. Ездачите удвоиха усилията си, за да не дадат възможност на плячката си да завие и да се изплъзне. Те профучаха през завоя и спряха за няколко секунди напълно объркани. В далечината още можеше да се види как каретата се носи напред, но на пътя стоеше един самотен мъж. Беше покрил главата си с качулка, а широкото му наметало плющеше на нощния вятър. Конят му беше лъскав като черен лунен камък, а дългата грива и опашката се вееха като траурни знамена. Удивлението им се смени с дива решителност да го смажат под конете си. Те пришпориха бясно животните. Съществото повдигна едната си ръка, от чийто край ги гледаше дулото на пистолет. Блесна светкавица, последвана от гръм, и един от бандитите се преметна от коня с жалостив вик. Призрачната фигура повдигна другата си ръка, в която също държеше оръжие. Второ просветване, втори гръм и още един се сгърчи на коня си и след една-две крачки се търкулна пред копитата на останалите коне.
Самотният ездач пъхна пистолетите в кобура на седлото и изтегли с пронизителен вик една войнствено просветваща сабя. Той пришпори жребеца си, втурна се право към дружината и ги погна в стремглаво бягство, размахвайки сабята си. Преди бандитите да разберат какво става, още един от тях падна, разсечен смъртоносно с един удар от рамото до бедрото. Сабята просветна още веднъж на лунната светлина и се заби в гърдите на друг ездач.
Бандитите сякаш бяха безсилни срещу призрачния конник. В съзнанието им още живееха ужасните спомени за огнения ад, за горящите палатки, от които трябваше да бягат презглава, подгонени от същия лъскав черен кон, който танцуваше на задните си крака и отвръщаше на виковете на господаря си с пронизително цвилене. Техните коне започнаха да хвърлят къчове и да се препъват, когато жребецът, пръхтейки и святкайки с копита, диво се развихри сред тях. Един от бандитите, на когото блестящата кървава сабя беше разсякла до кокал ръката, изкрещя. Безчувствената му китка изпусна юздите и той изгуби контрол над коня си. Ужасеното животно се дръпна назад и започна лудо да подскача, докато се спусна към нисък каменен зид, където, обхванато от паника, хвърли господаря си на камъните. Смъртоносният ездач, сеещ разруха, пришпори демоничния си кон, за да преследва тримата ездачи, които все още бяха невредими. Но те успяха навреме да обърнат конете си и потърсиха спасение в бягството, преди отмъщението да стигне и до тях.
Раненият разбойник се беше свил зад каменния зид и се опита да пропълзи нанякъде, когато призрачният ездач се запъти към него. Той запищя за милост, а страшното същество спря коня си и се замисли, докато оглеждаше жалката фигура. Като ястреб, който се спуска от полет, черният се плъзна внезапно на земята с широко разперен плащ, след това го сдипли отново около себе си като прибрани крила. Лицето му все още беше закрито от качулката, когато се приведе над мъжа и го хвана за яката на ризата. Рамото му беше разцепено от удар със сабя, но за смайване на ранения черният боец избърса кръвта и превърза раната. После призракът отстъпи, изтегли сабята си и опря върха й в земята.
— Живей! — Гласът беше суров и изпълнен с гняв. — Жалка съдба за нищожен страхливец като тебе, но тя ще зависи от онова, което ми разкажеш в следващите минути.
Разбойникът трепереше с цялото си тяло. Той предпазливо се огледа. По-надолу по пътя колата се беше спряла, но кочияшът нямаше намерение да се връща и страхливо се държеше на безопасно разстояние.
— Имате ли бивак? — попита призрачният ездач.
— Да, малък — отвърна мъжът с треперещ глас. Всеки момент сабята можеше да профучи във въздуха и да отнеме живота му като на Тими Сиърс. — Сега въобще няма големи. Всички сме разпръснати и само главатарят знае къде се намират провизиите. А също и плячката. Той казва, че няма да получим нищо, докато не ви хванем. — След като изрече всичко, което знаеше, той се сгуши до стената и зачака съдбата си.
— Ако си запазил още малко разсъдък, можеш да се върнеш при главатаря си — подигра го непознатият глас. — Но са ми казвали, че при вас смъртта често е отплата за предателство като твоето. Подарявам ти живота. Ако го погубиш лекомислено, това си е твоя работа. Бих те посъветвал да си хванеш кон и да се запилееш някъде на юг, където шпионите на главатаря може би няма да те открият.