Мъжът се сви, треперейки. Стисна очи и кимна с глава, при което от гърлото му се изтръгна тих, писклив звук. Когато отново отвори очи, беше вече сам. Дори и колата беше изчезнала. До него пасеше оседлан кон и той не се нуждаеше от нова подкана. Демоничният ездач беше казал истината. Сред неговите другари отдавна се шепнеше, че който пренебрегне заповедите на главатаря, никога не получава втори шанс.
Слабият пламък на свещта затрепка от течението, когато Ирайн се упъти към шкафа с книги в другия край на стаята. Беше дошла в малката библиотека, за да си вземе една книга, която беше открила преди няколко дни, когато обхождаше заключеното крило на къщата. Стаята беше почистена повърхностно, но иначе изглеждаше точно както при нанасянето й в Сакстън Хол. Призрачните форми под ленените покривала засилваха още повече гробовната атмосфера. Тревожни сенки от трепкащата светлина танцуваха по стените и тавана. Беше неуютно да се застоиш тук, още повече че леденият студ проникваше навсякъде като невидим дух.
Ирайн плътно загърна шията си с яката на пеньоара, докато погледът й обхождаше помещението, за да открие отвора, откъдето проникваше въздух. Всички прозорци бяха плътно затворени и тя се учуди, защото стените бяха толкова здрави и дебели, че през тях беше невъзможно да проникне нещо. Внезапно забеляза, че малкият пламък на свещта в ръката й вече не трепка.
Обзе я особено чувство, когато се обърна към библиотеката. Високите рафтове стояха до вътрешна стена и тя знаеше, че отзад се намира още една стая. Изглеждаше невъзможно течението да идва иззад рафтовете, но странно защо пламъкът беше трепкал най-силно пред книгите.
Тя внимателно наблюдаваше слабата светлинка и бавно вървеше напред. Когато се приближи, малкото пламъче започна да танцува нагоре-надолу и почти угасна. Сърцето й заби лудо, когато застана пред шкафа с книгите и усети как течението подхваща края на нощницата и шава в босите й крака. Тя подържа свещта на мястото, откъдето влизаше въздух, и пламъкът силно затрептя. Между вратите на шкафа беше опъната тънка мрежа, която позволяваше да се вижда във вътрешността. Ирайн закри с ръка пламъка, за да не угасне, и видя, че рафтовете на това място бяха наклонени леко на една страна. Тя отвори вратата и натисна наклонения навътре рафт. Сякаш прикрепен за добре смазани панти, той се завъртя назад и пропусна силно течение. Сърцето на Ирайн заби лудо, защото струята въздух беше ледена като зимната нощ навън.
Ирайн потисна желанието си да избяга и още веднъж бутна края на рафта. Част от стената отново се обърна и откри малка, съвсем празна стаичка, осветена само от нейната свещ. Сетивата й бяха изострени от страх, когато мина през вратата покрай книгите и пристъпи от другата страна. Като държеше свещта високо, тя забеляза стълба, водеща надолу, и колебливо сложи крак на първото стъпало. Струята въздух проникна под нощницата и я накара да потрепери. Сърцето й биеше лудо в гърдите и страшно напрежение спираше дъха й.
Тя слизаше стъпало по стъпало, докато отново се озова на равно място и вдигна свещта, за да види къде е. Сякаш се намираше в някакъв дълъг, тесен коридор, в чийто край проблясваше далечна, смътна светлина. Почти не усещаше как студеният вятър пронизва дрехите й, когато тръгна към светлината, като държеше ръката си пред пламъка на свещта заради все по-усилващото се течение. Близо до края тя забеляза, че коридорът продължава зад един завой, откъдето идваше и светликът.
Трепереща от студ и страх, тя загаси свещта и зави зад ъгъла. Спря, като не смееше да диша. Голяма, облечена в черно фигура на мъж се движеше под фенера, който беше закачен на дървен клин между гредите. Тя можеше да види само гърба му, но от вниманието й не се изплъзна, че той изцяло беше облечен в черно — от ризата с дълги ръкави до високите, тесни ботуши на краката. Мъжът се движеше с лекота, която й се стори позната, но едва когато обърна лице към светлината, тя разбра кой е насреща й.
— Кристофър! — неволно се изплъзна от устата й. Той рязко обърна глава и присви очи в светлината на фенера, за да я различи.
Запъти се към нея и попита:
— Ирайн?
— Да, аз съм — извика тя и усети как я обля вълна от силни чувства. Първо — на облекчение и радост, а после — на страх и гняв. Реши да даде предимство на гнева, за да прикрие по-нежните си вълнения. — Какво правите тук, долу?