Очите му я оглеждаха, когато тя пристъпи към светлината, и проблеснаха топло при гледката, която му се откри. Когато вдигна очи, на лицето му грееше усмивка и той отговори простичко:
— Оглеждам.
— Оглеждате? В къщата на мъжа ми? Как се осмелявате, Кристофър! Нямате ли чувство за приличие? — Тя трябваше да признае, че й беше трудно да накара гнева си да изглежда истински. Споменът за страха, че никога вече няма да го види, беше твърде пресен, за да може просто да го забрави.
— Той знае, че съм тук — отговори спокойно той. — Попитайте го, когато се върне.
— Ще го попитам.
От своя страна и той зададе въпрос:
— Как намерихте пътя дотук?
Тя се извърна от него с леко повдигане на раменете.
— Не можех да спя и отидох в старата библиотека да потърся една книга. Тогава усетих течение между рафтовете и намерих този проход.
— Трябваше по-внимателно да затворя вратата, когато минах последния път — измърмори той.
Погледът й беше съвсем учуден, когато попита:
— Искате да кажете, че тази вечер сте дошли тук по друг път?
Той се усмихна спокойно.
— Едва ли вярвате, че ще се подложа на изкушението да мина покрай вашата стая. Дойдох отвън.
Въпреки леката руменина, която обля страните й, тя не можа да се сдържи и попита:
— А поддадохте ли се на изкушението, когато минавахте покрай стаята на Моли?
Веждите на Кристофър се присвиха малко ядосано.
— Моли? Но моля ви се, мадам, та аз съм много по-взискателен!
Внезапно чувство на щастие я обля, но тя го прикри зад още един въпрос и посочи с ръка наоколо:
— За какво служи този проход?
— Зависи от случая. Майката на мъжа ви е избягала оттук с двамата си сина, когато старият лорд е бил убит.
— Но за какво служи сега? Защо сте тук?
— Мисля, че ще е по-добре за вас, ако премълча отговора на този въпрос. — Той я изгледа сериозно с вдигнати вежди. — И би било добре, ако говорите със Стюарт и с никой друг за това. — Той я погледна неспокойно.
— Крадец ли сте? — попита направо тя.
Отговорът му беше придружен от кратък смях:
— Едва ли!
Ирайн разочарована разбра, че той не искаше да сподели нищо повече с нея, и не можа да прикрие чувството на безпомощност в гласа си.
— Бих искала някой да ми обясни какво се разиграва тук!
— Това е свързано с една стара вражда — въздъхна той, — където не всички подробности са ясни.
— Но аз бих желала да ги узная, Кристофър — настоя тя. — Стюарт също не ми казва нищо, но аз имам право да науча тези неща. В края на краищата не съм дете.
Лицето му се разтегли в широка усмивка, когато я огледа.
— Колкото до това, имате пълно право, мадам! — Усмивката му изчезна и той отново стана сериозен. — Но е нужна абсолютна предпазливост. Животът ми зависи от това.
— Наистина ли смятате, че бих издала нещо, ако става дума за живота ви? — попита удивена тя.
— Вие недвусмислено ми показахте, че ме мразите, милейди, и не сте ми дали основателна причина да вярвам, че мога да ви поверя живота си.
Тя не се остави пронизващият му поглед да я обърка.
— Не искам да ви се случи нищо лошо, Кристофър.
Той дълго размишлява върху отговора й и след това попита ненадейно:
— А баща ви? Имате ли му доверие?
— Всичко, което му дължа, е вече в миналото.
— Безсърдечна сте — беше отговорът му.
Внезапната смяна на темата обърка Ирайн и тя се опита отново да се върне към предишния разговор.
— Баща ми не заслужава абсолютно нищо!… — Тогава тя забеляза накъде беше отправен погледът му. Погледна надолу и усети, че зърната на гърдите й изпъкваха, големи и твърди, под тънката нощница. Бузите й пламнаха от неудобство, тя се обърна светкавично, кръстоса ръце пред бюста си и неволно изстена, защото този човек я объркваше.
Кристофър се засмя. Той взе палтото си, пристъпи към нея и го сложи на раменете й.
— Мисля, че е по-добре да отидете на топло — рече той нежно. — Харесва ми, когато косата ви е пусната.
Ирайн мислеше, че ще се задуши в негово присъствие. Цялото й тяло трепереше от усещането за неговата близост, но знаеше, че и най-малкият знак на слабост ще доведе до катастрофа. Тя обърна глава през рамо и кратко го подсети:
— Бяхте почнали да ми разказвате нещо за тази тъмница.
Той се засмя тихичко, отстъпи крачка и потърка ръце, като започна да се разхожда напред-назад.
— Може би първо ще трябва да ви разкажа накратко историята на стария лорд. Бродерик Сакстън беше мъж, който търсеше покой, учен мъж, попаднал във враждата между шотландци и англичани. — Той замислено отиде в другия край на прохода, затвори тежката врата да спре течението и отново се върна при нея. — Преди около петдесет години имало въстание на планинците. Някои от шотландците, най-вече от южните части, останали верни на английската корона, но тези от севера, въодушевени от Бони Чарли, хванали оръжието и се заклели да освободят страната си. Много пъти границата се променяла, а Сакстън Хол лежеше точно по средата на тези боеве. Лордът се опитал да посредничи между своите съотечественици и англичаните. Неговият баща е бил англичанин, докато майка му произлизала от един клан на северните шотландци. Благодарение на верността си към английския кралски двор той запазил имението си, след като боевете приключили. Имало такива, които го презирали и му приписвали много злини. Той се оженил за Мери Сатън, също потомка на северен шотландски клан, която му родила двама сина. Преди повече от двадесет години, когато по-малкият син още не бил навършил десет години, старият лорд бил повикан от някакви мъже навън, след като семейството му вече се било оттеглило за сън. Той излязъл доверчиво и бил убит от предводителя на групата, преди още да извади меча си. Някои твърдят, че са били северните шотландци, които искали да отмъстят.