Макар че беше едва около два часът следобед, във вътрешността на прохода цареше пълна тъмнина. Извън кръга от светлината на фенера имаше само неизвестност. Едно прошумоляване в далечината стопи смелостта й, но тя знаеше, че трябва да потисне страха си, ако иска да научи нещо повече за прохода.
Като слезе по тесните стълби, тя достигна долния коридор и зави към мястото, където беше срещнала Кристофър. Сега коридорът беше празен, но внимателното му проучване не извади нищо по-интересно на бял свят, освен няколко конски сбруи, които висяха на стената, един заключен сандък и чифт черни ботуши. Ирайн се разходи из помещението и разгледа вратата, която видя да затваря Кристофър. Тя беше направена от дебели дъски и се заключваше само с едно обикновено резе, което се вдигаше и от двете страни. Под вратата проникваше тънък слънчев лъч и я изкушаваше да отвори.
В първия миг гледката я обърка, защото пред очите й се откри само непроходим гъсталак. Почти нямаше място да се мине край него, но когато се притисна до стената, тя успя да стигне през дивите, гъсти храсти до началото на една горичка отстрани на склона, който се спускаше от замъка към долината. Над короните на гъстите дървета тя видя високите комини, които се издигаха над острите покриви на Сакстън Хол. Под дърветата храсталакът скриваше от чужди погледи всяка пътека, която би могла да води през гората. Всъщност Ирайн не искаше да напуска замъка, но пресните отпечатъци от стъпки в една ивица разтопен сняг показваха, че някой е бил тук неотдавна. Следите бяха твърде къси и широки, за да са оставени от Кристофър, а тъй като не бяха и на мъжа й, тя реши, че има още някой, който знае за тайния проход.
Ирайн любопитно протегна глава и внимателно огледа околността. Не можа да открие нищо необикновено: един покрит с дървета хълм, малка, разклоняваща се на ручейчета река, която пресичаше долината, и на едно място огладени от времето скали. Тя напрегнато се вгледа между дърветата и отначало не беше сигурна дали не я лъжеше въображението й. Но тогава пак видя, този път по-ясно, един мъж в дрехи със землист цвят, които притичваше от храст на храст и беше почти напълно закрит от дърветата.
Сърцето й заби по-бързо. Тази набита фигура й изглеждаше отнякъде позната и любопитството й нарасна. Тя прибра полите си и забърза надолу по наклона. Хлъзгаше се и се пързаляше по мократа земя, а студеният вятър проникваше под вълнения й шал и зачервяваше страните й. Клони се закачаха в дрехите й и измъкваха къдрици от прическата й. Мъжът продължи тайнствения си път, без да я забележи. В края на гъсталака Ирайн се скри зад един по-голям храст, когато човекът спря и се огледа. Той погледна през рамо и дъхът на Ирайн секна, когато през плетеницата от клони разпозна лицето на Бънди. Тя сложи ръка пред устата си, приведе се и се зачуди какви ли тайни занимания го бяха довели тук и защо не беше при мъжа й. Беше готова да се закълне, че двамата бяха тръгнали заедно с колата.
Бънди продължи пътя си и прегази плитката рекичка, която се виеше между дърветата. Сега Ирайн видя накъде води пътеката. В полите на хълма се забелязваше малка къща, така скрита сред дърветата, че можеше да се забележи само оттук. От едната й страна имаше огромен храст, а иззад другия ъгъл можеха да се видят колелата на карета. Тясна малка пътека водеше през дърветата и свършваше при колата.
Бънди се промъкна през гъстия храсталак. Ирайн с удивление чу пронизително цвилене и биене на копита, сякаш някакъв кон бе изненадан от появата на мъжа. После Бънди се изсмя високо и скръцна някаква врата. Объркана, Ирайн напусна скривалището си и затича към рекичката. Там спря за малко, докато намери брод, където да я прекоси, без да намокри краката си.
С всяка следваща крачка тя ставаше по-предпазлива. Вървеше по-бавно и много внимаваше къде стъпва. Въпреки това от пръхтенето и пронизителното цвилене на коня можеше да се разбере, че животното беше усетило присъствието й.
— Какво става с теб, Сарацин! — попита Бънди. — Успокой се най-сетне!
Конят отново изцвили и нервно удари с копита.
— Да де, знам какво е наранило гордостта ти. Господарят те е оставил в конюшнята и е взел съперника ти, а? Добре, добре, няма защо да се чувстваш обиден, красавецо. Той те пази за най-специалните случаи, бъди сигурен. В това няма съмнение.
Ирайн погледна през храсталака и видя великолепна гледка, която нямаше да забрави никога. Един черен жребец нервно отмяташе глава и танцуваше насам-натам в малко, оградено място. Царствено същество с горд поглед, какъвто имаха много малко коне! Гривата и опашката го обвиваха като мантия на принц, облечен в черно. Той грациозно стъпваше с лъскавите си копита и обикаляше в широка дъга. Когато се спря за момент, ушите му се наостриха, а ноздрите му се разшириха, докато будните му очи шареха в посока към нея. Със силно пръхтене той продължи да подскача насам-натам, а дългата му опашка цепеше въздуха.