— Ах, ти, двулично змийче! Да не искаш да кажеш, че вярваш повече на думите на някой от тези безмозъчни негодници и ще съдиш баща си, без да му дадеш дори правото да се защити? Само защото сега носиш скъпи фусти и имаш благородническа титла, не е нужно да се държиш толкова надменно с мене. В крайна сметка аз зная много добре откъде идваш.
— Само няколко думи! И ги запомнете добре! — предупреди рязко Ирайн. — Няма да търпя да мамите хората тук!
Очите на Ейвъри искряха, когато вдигна ръка да я заплаши:
— Забранявам ти да ми говориш с такъв тон, момиче! Няма да позволя някоя като тебе да ме нарича измамник!
В гнева си той не забеляза втрещените лица на стоящите наоколо селяни, а и не усети как черното лице на една маска се приближи към него. Вдигнатата му ръка внезапно беше стисната в желязна хватка. Той се обърна, за да види кой се осмелява да го докосне, и сърцето му падна в петите. Преглътна, готов да побегне и да се скрие, но краката му не искаха да го слушат. Стоеше като вкопан в земята.
— Нещо не е наред ли? — попита строгият и суров глас. Студените, черни като абанос дупки на очите приковаха мъжа на мястото му.
Кметът машинално отвори устата си, но тя беше прекалено суха, за да произнесе дори една дума. За Ейвъри беше невъзможно да се измъкне от тази ситуация.
Без да знае точно защо, Ирайн изпита съчувствие към баща си, макар че той никога не беше се държал особено добре с нея.
— Просто стар спор между нас, милорд — отговори Ирайн вместо баща си. — Разгорещихме се малко.
Лорд Сакстън не сваляше поглед от тъста си.
— Искам да ви посъветвам, кмете, преди още веднъж така лекомислено да предизвикате съдбата. Мислете за крехкостта на тленното си тяло. Дъщеря ви сега е под моя закрила и аз ви забранявам да я обиждате.
От гърлото на Ейвъри все още не можеше да се изтръгне никакъв звук и той трябваше да се задоволи с едно колебливо кимване.
— Добре! — Лорд Сакстън разхлаби хватката си. — Отсега нататък очаквам от вас да се отнасяте към жена ми с подобаващо уважение и да внимавате какво вършите в моите владения. Ако не спазвате приличието, ще съжалявате горчиво.
Ейвъри се отдръпна безмълвно и затърка насинената си китка, докато лордът отвеждаше Ирайн. Много добре знаеше, че ако някой от двамата научи как беше измамил селяните, той щеше да изгуби повече, отколкото беше спечелил. Естествено това бяха само няколко дребни монети, но дори и да искаше да върне парите, той не знаеше кого точно беше излъгал.
Привечер на следния ден Ирайн стоеше до кулата и наблюдаваше потеглянето на каретата. Тя се запита къде ли отиват този път. Това я занимаваше толкова, колкото и тайната на скритата къща и великолепния черен жребец. Много предположения кръжаха в главата й. Обвиненията на шерифа и на лорд Талбот за призрачния ездач отново изплуваха в съзнанието й. Въпреки доверието си тя не можеше да прогони образа на Бен, който лежи проснат в собствената си кръв, и на една маскирана черна фигура, надвесена над него с окървавен нож. Това видение я караше да се страхува и разколебаваше доверието, което досега хранеше към мъжа си.
Когато колата се скри, желанието й да прозре загадката стана непреодолимо. Трябваше сама да се убеди дали той наистина ще спре при скритата къща. Може би мъжът й, ако го намери там, ще й обясни играта, която водеше, и тя щеше да забрави страховете си. Искаше да е сигурна по някакъв начин. Каквато и да беше истината!
Тя отново взе фенера и вълнения си шал, преди да влезе в тайния проход. Познаваше пътя и бързо стигна до завоя. От стаята, където беше срещнала Кристофър, струеше светлина. Тя стана по-предпазлива, изгаси фенера си и бавно се промъкна покрай стената. Проходът беше празен и тя тъкмо искаше да пристъпи в осветеното помещение, когато долови драскане отвън по вратата, и видя, че резето се движи. Ирайн отново се скри в тъмнината, плътно се прилепи до стената и затаи дъх. Вратата се отвори. За малко не извика от изненада, когато видя да влиза Кристофър. Носеше същите черни дрехи, с които го беше видяла последния път. Той очевидно много добре знаеше какво търси, защото веднага се запъти към заключената ракла, коленичи пред нея и пъхна един ключ в ключалката. Ирайн почти не смееше да диша, докато наблюдаваше как той извади чифт пистолети и измъкна дълга сабя в богато украсена ножница. Запаса колана със сабята около тънкия си кръст и пъхна пистолетите в кожените кобури. Със същата бързина той заключи раклата и отново изчезна през вратата. Ирайн облекчено се подпря на стената.
В главата й мислите съвсем се объркаха. Оръжията, които Кристофър извади от раклата, не предвещаваха нищо добро. Те бяха сигурен знак за бой. Но с кого? С още някой като Тими Сиърс? Или с пропаднал стар пияница?