Внезапно Ирайн почувства ледена студенина в сърцето си. Призрачният ездач беше облечен в черно и препускаше в тъмнината, за да убива със сабя жертвите си, които после оставяше в локва кръв. Кристофър притежаваше сабя и беше облечен с черни дрехи. И в скривалището си държеше прекрасен черен жребец, който можеше да препуска като вятър. Кристофър и нощният ездач напълно си схождаха.
Ирайн излезе от тъмнината, запали отново фитила на фенера и забърза обратно по прохода. Ако искаше да види какво е намислил Кристофър, нямаше време за губене. В случай че тръгнеше пеш към къщата, той сигурно щеше вече да е изчезнал с жребеца, докато тя пристигне. Сама трябваше да се увери дали страховете й имаха основание.
Едва когато влезе в конюшнята, за да изведе кобилата си Моргана, тя се сети, че ще е глупаво да препусне в нощта, облечена като жена. Докато разсъждаваше над това, погледът й попадна на някакви дрехи, които бяха прострени да съхнат на едно въже пред конюшнята.
Оскъдният избор се състоеше от риза, къс жакет и чифт момчешки панталони до коленете, всичко приблизително за нейния ръст. Без съмнение те принадлежаха на Кийтс, но нямаше начин да го попита. Най-добре бе да използва дрехите му без негово знание. Тя ги свали от въжето, притича до един празен ъгъл в конюшнята и мигом смъкна роклята и ризата си. Потрепери, когато усети студения въздух по голата си кожа, и със светкавична бързина навлече дрехите. Не й стигна време да закопчае ризата, която остана отворена доста под гърдите й. Покри ги с жакета и взе от роклята си една копринена панделка, за да върже с нея панталоните. Те стигаха точно до под коляното й и откриваха прекрасната гледка на краката й, обути в бели копринени чорапи. Обувките й бяха с нисък ток, така че можеше да остане с тях, но беше принудена да скрие косата си, свободно пусната по раменете, с една мръсна тривърха шапка, която висеше зад вратата. Направи гримаса, докато я нахлупваше, и се запита какви ли паразити си докарваше с нея.
Остави дамското си седло и взе едно мъжко. С помощта на бурето се качи на коня и се опита да налучка правилната стойка. Да чувства седлото непосредствено под себе си, беше съвсем ново за нея и тя не беше сигурна колко време ще издържи така. Или седлото беше прекалено кораво, или тя — прекалено чувствителна, но във всеки случай стойката не беше много удобна.
Тя впи токовете си в хълбоците на кобилата, напусна конюшнята и заобиколи с широка дъга замъка в посока към скритата къщичка. Залезът беше потопил земята в тъмночервени отблясъци, но сенките на настъпващата нощ алчно поглъщаха и последната светлинка. Изведнъж съзря облечен в черно ездач на тъмен кон, който яздеше на известно разстояние пред нея. Ирайн не се усъмни, че това е Кристофър Сатън и реши да го проследи. Не искаше да го настига и изпреварва и не вярваше, че това е възможно, ако се стигне до гонитба. Само искаше да види какво е намислил и дали наистина той беше всяващият ужас отмъстител на нощта.
Светлата луна се отдели от оковите на земята, бавно се изкачи на небето и потопи околността в сребриста светлина, достатъчно ярка, за да може да различава черната сянка пред себе си. Ирайн следваше ездача по петите като дивеч, през хълмове и долини, ручеи и блата. Понякога тя го виждаше само как препуска по някой отдалечен хълм. Разстоянието между тях постепенно нарасна и когато го изгуби от погледа си, тя се уплаши, че повече няма да може да го настигне. Пътят се виеше покрай плитката река. За да спести време, Ирайн подкара кобилата си направо през водата. Когато ударите на копитата по каменистото дъно закънтяха между дърветата на брега, тя разбра, че решението й е било много глупаво, тъй като този, когото преследваше, може би чакаше в сянката.
Кристофър вдигна глава, когато долови тропота на копита. От известно време беше усетил, че някой го следи. Сега беше моментът да приключи с това. Той обърна черния си жребец и препусна по пътя надолу към едно място, където можеше да подготви подобаващо посрещане за негодника. Ирайн предпазливо излезе от водата и насочи кобилата си нагоре по хълма. Беше изгубила черния ездач от погледа си и мисълта, че той може да е поел по друг път, я караше още по-настойчиво да пришпорва животното. Премина през едно място с ниски дървета, когато внезапно от храстите излетя черна сянка. Твърдото тяло се удари в нея, тя изкрещя и падна от седлото.
При удара Кристофър усети, че е сбъркал нещо, защото това, което държеше в ръцете си, беше толкова леко и нежно, че можеше да бъде само жена. Още във въздуха той се опита да се извърти и да предпази крехката фигурка от удара на падането. В същия миг гневно цвилене прониза нощта, тъй като юздите бавно се изплъзваха от ръцете на Ирайн и се впиваха в тялото на кобилата. Кристофър тъкмо беше паднал в прахта на пътя, когато погледна нагоре и видя размаханите копита на подплашената кобила. Той позна белите чорапи и веднага разбра кой беше неканеният гост. От страх да не би пръхтящото животно да я нарани в объркването си, той се хвърли върху Ирайн. Кобилата го прескочи грациозно и запрепуска с тропот натам, откъдето беше дошла.