— Какво ще кажеш за едно малко надбягване? — опита се да я предизвика той.
Ирайн се огледа. Тя знаеше, че се намираха на пътя, който води на юг. Лъчите на залязващото слънце гаснеха пред настъпващата вечер. След преживяванията от предишната нощ тя вече не смееше да се отдалечава толкова много от къщата без закрила. Знаеше се, че разбойниците безмилостно нападаха безпомощните, и тя не искаше да става жертва на каквото и да било насилие.
— По-добре да се връщаме — отвърна тя. — Бях забравила, че вече е толкова късно.
— Нека тогава да се състезаваме само до върха на хълма — настойчиво помоли брат й. — След това ще се върнем.
Ирайн заби пети в хълбоците на кобилата и смехът й закънтя през рамо, когато животното бясно препусна. Фарел извика войнствено, когато я последва. Непринудената й веселост се сля в една мелодия с тропота на копитата и с вятъра, който свистеше покрай ушите й. С цялата си душа тя се отдаде на надбягването и пришпорваше Моргана с леки пляскания на камшика си. Фарел я настигна и беше с половин дължина пред нея, когато стигнаха върха на хълма.
Внезапно въздухът беше процепен от изстрел, последван от още няколко оглушителни експлозии. Миг по-късно Ирайн спря, макар и малко несигурно. Те стояха абсолютно безмълвни, за да се ослушат, докато очите им се опитваха да пробият здрача. Вик на ужас прониза тишината, после премина в хлипащо, умолително: „Не!“ — и още един изстрел изтрещя над хълма. Той беше придружен от тънък, отчаян вик, значително по-слаб от първия, който внезапно замлъкна.
Косата на Ирайн настръхна. След бърз поглед към Фарел те предпазливо насочиха конете си в сянката на редица дъбове, които ограждаха пътя, и продължиха да яздят към върха на хълма. На следващото възвишение видяха облечен в черно мъж, който от коня си наблюдаваше пътя. Фарел й направи знак и Ирайн изчака със затаен дъх, но ездачът не даде никакво предупреждение. Малко по-късно един глас повика мъжа и след кратка размяна на реплики той препусна към придружителя си и изчезна.
Облекчените им въздишките се смесиха в тишината. Под закрилата на тъмните дървета те бавно се придвижиха напред, докато достигнаха гребена на хълма, откъдето можеха да наблюдават долината. На пътя беше спряла кола, около която в светлината на един фенер се суетяха група облечени в черно мъже. Един кон лежеше мъртъв до колата, а останалите тъкмо биваха отвеждани. Вратите бяха широко отворени и Ирайн уплашено затаи дъх, когато видя богато облечен мъж, чието тяло наполовина висеше от колата. Кочияшът и прислужниците лежаха проснати на пътя. Една млада жена беше единствената оживяла. Те бяха вързали ръцете й за двете напречни летви, така че тя беше принудена да възседне лежащия на земята ок. Бандитите се забавляваха да й свалят украшенията и да я опипват грубо. Хлипащите й молби бяха заглушени от силния смях на мъжете.
Фарел бутна Ирайн още по-навътре в сянката, съвсем извън светлината на луната. Шепотът му настояваше:
— Те ще я убият… или още по-лошо… не мога да чакам помощ!
— Но те са повече от дузина, Фарел! Какво можем да сторим срещу толкова бандити?
— Можеш ли да доведеш шерифа? Аз ще се опитам да ги задържа… по някакъв начин.
— Би било лудост да се намесиш сам — възпротиви се Ирайн.
— Дай ми пищовите си — прошепна той и протегна ръка, за да ги поеме. Когато тя се поколеба, той направи нетърпелив жест. — По-бързо!
Ирайн имаше собствен план:
— Фарел, може би ще успеем да ги задържим заедно. Виждаш ли дърветата до колата? Ще ги заобиколим и ще се скрием там. Ако успеем да се приближим по този начин, ще можем да улучим един или двама негодници, а другите вероятно ще избягат, преди да успеят да сторят нещо на момичето. Не можеш да стреляш и едновременно да държиш юздите.
— За съжаление си права — промърмори той. — Само с една ръка не ме бива за нищо.
— Нямаме време за това сега, Фарел — настоя тя. — Момичето има нужда и от двама ни.
— При този шум, който вдигат разбойниците, цяла войска може да се приближи през дърветата, без да чуят нещо. — Той се засмя тихо. — Готова ли си, Ирайн?
— Да! — прошепна тя в отговор и насочи коня си назад към гребена на хълма, докато достигнаха дърветата и гъсталака.
Едно малко възвишение в близост до колата им предлагаше добра позиция. Те слязоха от конете, за да се скрият зад дърветата и скалите. Отдолу чуваха приглушения плач на момичето и смехът и виковете на разбойниците. Бандитите я бяха оставили за малко на мира, докато разкъсваха багажа и грубо претърсваха труповете на мъжете.
— Ирайн, чуваш ли ме? — попита Фарел, шепнешком.