Ирайн заекна смутено, извинявайки се:
— Милорд… не знаех… не бях известена, че сте се върнали.
— Нашите гости приближават. — Дрезгавият шепот не прозвуча враждебно, беше само равен, безчувствен. — Елате и седнете до мене. — Лявата му ръка посочи един стол, преди да се отпусне отново върху дръжката на бастуна.
Тя отиде до предложения й стол и седна на самия му край. От изправената стойка обаче коленете й само се разтрепериха още повече. Нервите й бяха опънати като струни, затова тя стана и се изправи до него, наполовина скрита зад креслото му, като отпусна ръка върху богато украсената с дърворезба облегалка. И така, те зачакаха мълчаливо — лордът и неговата бледа, скована лейди, докато махалото на часовника в голямата зала късаше нервите им, отмервайки едва точещите се секунди.
Ирайн леко трепна, когато навън се чу тропот на конски копита, който приближаваше по главната алея и замлъкна пред вратата на кулата. Пейн завъртя дръжката на вратата, но още преди да успее да я отвори, тя беше блъсната силно от шерифа Паркър, следван непосредствено — наистина твърде непосредствено — от Хагарт Бентуърт, този достоен за уважение и прекалено усърден приятел. Цяла орда здравеняци ги следваха отблизо и нахълтаха в помещението. Когато видя, че вратата към гостната беше отворена, шерифът високомерно отмина Пейн, но изведнъж бързо отскочи настрани, защото оголената сабя на Хагарт го убоде в гърба. Той изкрещя, извърна се и блъсна застрашителната стомана с ръка, при което сабята мина близо до елека му и се насочи опасно към неговата мъжественост. В очите му заблестя гневен пламък, пронизващ Хагарт, който глуповато се изхили и взе да си играе от неудобство с оръжието си.
— Скрий това, глупак такъв! — изсъска Паркър през стиснатите си зъби.
Добрият Хагарт закима усърдно и със замах скри сабята в ножницата, след което леко трепна и засмука палеца си, където се беше появила капка кръв.
Пейн вирна брадичка, пое дълбоко въздух и успя да каже, като потисна усмивката си:
— Лорд Сакстън ви очаква в приемната зала.
Алън изсумтя още нещо към Хагарт и мърморейки тихо в брадата си, пое с широки гневни крачки през арката. Той продължи напред, влезе в помещението и не обърна внимание на сцената, която се откри пред него, а придаде пресилено служебно изражение на лицето си. Кимна кратко на господаря и господарката на къщата и махна на един сержант да се приближи.
— Сержант, наредете на хората да претърсят къщата и поставете пазачи на тази врата. След това обърнете внимание на онези там отвън…
Думите му бяха заглушени от две изщраквания и той, както и сержантът се обърнаха, за да огледат внимателно своя домакин. Те видяха широките дула на два пистолета, насочени към тях. Едва ли можеше да има съмнение, че са заредени и готови за стрелба. Умението на лорд Сакстън да борави с огнестрелно оръжие беше известно в цялата страна и никой от тях нямаше желание да го изпита отблизо.
— Никой няма да претърсва моята къща, освен ако няма заповед от мен или от краля. — След миг прегракналия глас на лорд Сакстън отново заеча из голямото помещение. — Аз не съм издавал такава заповед, но ако кралят е издавал, тогава искам първо да я видя.
Двамата мъже старателно държаха ръцете си настрани от кобурите, докато Паркър, променил коренно поведението си, побърза нетърпеливо да поиска извинение и се зае да дава обяснения.
— Моля за извинение, милорд. — Той свали шапка, за да отдаде почит на дамата, и ощипа сержанта по хълбока, докато оня не последва примера му. — Нямам заповед за обиск от короната, но искам да ви помоля за разрешение. Ние търсим призрачния ездач. Преди няколко дни е било извършено подло престъпление и имаме доказателства, че извършителят е Кристофър Сатън. Той е пратил ескуайър Бейкър в гроба, брутално е пребил кочияша му и е отвлякъл младата му дъщеря.
Ирайн пристъпи крачка напред, за да възрази, но действията й бяха спрени от ръка, покрита с кожена ръкавица, която беше стиснала пистолет. Тя възмутено погледна надолу към мъжа си.
— Но това не е…
— Тихо. — Приглушеният му шепот беше предназначен само за нейните уши. — Спокойно, мила. Имай ми доверие.