Тя се върна на мястото си, но когато отново положи ръка върху облегалката на стола му, така здраво я стисна, че кожата върху кокалчетата й побеля.
Вниманието на лорд Сакстън се насочи отново към шерифа, който продължи:
— Този човек е обвинен и в убийството на Тими Сиърс и Бен Моуз, да не говорим за обвиненията в по-малки престъпления. — Той плъзна превързаната лява ръка зад гърба си. — В града се носи мълва, че бил ваш роднина.
— Тези обвинения доказани ли са, шерифе? — В глухия глас като че се долавяше присмех. — Кристофър Сатън и пистолети — това добре. Но той е несръчен като магаре, когато трябва да държи сабя.
Паркър мушна лявата си ръка под палтото и продължи:
— Достатъчно сръчен е да се справи с един пияница или с някой побойник, който не умее да се служи със сабя.
Откъм безизразната маска се долови горчив смях:
— И с един здрав земевладелец, който е отбранявал дъщеря си ли? — Дълбокият дрезгав глас придоби нотка на загриженост. — Какво ви е на ръката, сър? Наранили ли сте се?
Шерифът леко се изчерви и промърмори извинително:
— Аз… аз се порязах. Няма нищо — просто малка драскотина.
Лорд Сакстън свали пистолетите и ги прибра.
— Ще позволя на вашите хора да претърсят къщата. Само им кажете да побързат. Икономката ми не може да понася да се разхождат тук хора с толкова мръсни ботуши.
— Разбира се, милорд. — Паркър кимна на сержанта: — Хайде, напред!
Сержантът застана начело на хората си, като размахваше ръце във всички посоки, докато раздаваше нарежданията си. Когато те се разделиха на групички, лордът пое нагоре по стълбите и остави шерифа сам в стаята за гости, за да претърси всички ъгли.
По-късно лорд Сакстън се отпусна внимателно в едно кресло и насочи вниманието си към Ирайн:
— Мила моя, ще бъдете ли така добра? Налейте едно бренди за шерифа.
Ирайн безмълвно тръгна към шкафа. Трябваше да се бори с нервното напрежение, което парализираше крайниците й. След като наля няколко капки от едно шише, тя се върна с чашата в ръка, но мъжът й отново направи жест към нея:
— Малко повече, мила. Днес е доста студено и шерифът ще има нужда от известна подкрепа.
Паркър се загледа в женствената й снага, докато поемаше чашата от нея, и се запита как може това момиче да е доволно от съпруг като този. Той си спомни за Ирайн, която изпитваше затруднения с намирането на жених, когото да хареса, но трябваше да признае пред себе си, че момичето вероятно се разбира много добре с маската, която я обожаваше.
Оттатък, в стаята на Ирайн, Аги наблюдаваше мъжете, които безсрамно ровичкаха в тоалетната масичка, завираха се зад завесите, които отделяха стаята от банята. Сърцето й се сви, когато сабята на Хагарт, която се подаваше от ножницата на кръста му, се заудря в мебелите и подложи на опасност скъпите вази и лампи. Лицето му грейна, когато премина край тоалетката на Ирайн и той се спря, за да се наслади на прекрасния дъх от нейната пудра. С любопитство взе с дебелите си пръсти едно кристално шишенце и внимателно отвори запушалката му. След това напъха дългия си нос в отвора и помириса. По лицето му се изписа унесен израз и за миг забрави света, в който живееше.
— Вие не сте ли…?
Хагарт трепна и изпусна шишенцето, което се завъртя във въздуха, а съдържанието му обилно опръска дрехите му. Той размаха ръце, като се опита да задържи шишенцето, и въздъхна с облекчение, когато успя да го притисне до гърдите си. Накрая срещна пронизителния поглед на жената, която му се усмихваше притеснено.
— Не трябваше ли да търсите някакъв мъж? — напомни му Аги.
Изглежда, едва сега нещо започна да просветлява в ума му и лицето му се проясни. Хагарт веднага постави шишенцето на мястото му. После се огледа и обърса ръцете си, доволен, че никой не се беше скрил в тази стая. Той кимна на другарите си и изчезна към залата. След като беше напуснал стаята, Аги размаха ръка под носа си, погледна нагоре и отправи съчувствена молитва към небето за тази несръчна маймуна.
На шерифа беше предложена втора чашка и той с удоволствие я беше приел, когато хората му се върнаха в салона. Хагарт се усмихваше с невинно задоволство, защото беше на мнение, че е изпълнил задачата си добре. Той не долови скептичните погледи на другарите си и прекоси залата, за да се изпъне до шерифа, който допиваше остатъка от брендито си, когато в носа го удари острата миризма на парфюм. Като се закашля, за да си поеме дъх, Паркър се огледа и очите му се насълзиха. В дъното Аги се усмихна ехидно, доволна, че може да наблюдава израза на лицето му в този миг.
— Няма признаци тук да се крие ранен мъж, сър — заяви сержантът.