Той я погледна вбесен, но след кратък размисъл стигна до извода, че не е бива да предизвиква твърде много съдбата. Тя беше прекалено разгневена и разочарована, а неговата задача беше да посрещне бурята спокойно.
— Какво става, господине? — попита тя с престорено сладък глас, когато не успя да го накара да й отговори. — Не съм ли достатъчно добра за теб? — Тя метна ръката си около врата му, хвана неговата ръка и я сложи върху гърдите си, като потърка с нея набъбващите зърна. — Не те ли кефя?
— О, да, много, мадам! — Той с престорена небрежност провлачи думите. После протегна ръка зад себе си, отвори инкрустирания с родов герб капак на една кутия и извади купчина книжа, които размаха пред очите й.
— Това е остатъкът от квитанциите за сметките на баща ви, които изплатих в Лондон. — Той хвърли книжата на леглото, без да го е грижа, че част от тях се разпиляха по пода. — Възлизат на повече от десет хиляди фунта.
— Десет хиляди? — повтори тя с учудване.
— Да! И ако се налагаше, щях да платя и два пъти повече. Нямаше да мога да понеса, ако бяхте се омъжили за някой друг. Когато баща ви ме изключи от наддаването за вас, аз приех полагащата ми се титла, станах лорд Сакстън и оставих адвоката си да наддава вместо мене.
Тя отстъпи една крачка от него. Не искаше още да се предаде.
— Вие ме изиграхте. Изиграли сте и баща ми… и Фарел… и цялото село. Вие сте изиграли всички ни! — Тя се разхлипа и очите й отново се напълниха със сълзи. — Когато си спомня за всички тези нощи, в които сте ме имали… когато ме държахте в ръцете си… и през цялото време сте се надсмивали над нас.
— Мадам, никога не съм се надсмивал над вас. Аз ви обожавах, а не можех да измисля друг начин, за да ви имам.
— Но можехте да ми го кажете… — плачеше тя.
— Вие ме мразехте, не си ли спомняте? И отблъсквахте всеки мой опит. — Той изхлузи ризата през глава и я хвърли настрани. Потърка кокалчетата на едната си ръка в другата и се заразхожда напред-назад, като търсеше начин да я убеди и умилостиви. — Дойдох тук, на север, да издиря убийците на брат си, но срещнах едно момиче, чиято невинност ме плени. Като сирена от южните морета тя хвана сърцето ми в мрежа и аз я обикнах, както никога досега не ми се беше случвало с друга жена. Съдбата още в началото беше разпределила картите несправедливо, като ми заповяда да стоя настрани от единствената жена, която желаех. Въпреки това използвах всеки удобен случай, за да се сближа с нея и макар че нейните думи постоянно охлаждаха надеждите ми, търсех всяка възможност да я накарам да ми дари благоразположението си с надеждата, че един ден ще отвърне на моите чувства.
Той вдигна дясната си ръка, а другата прекара по превръзката си, като че искаше по този начин да облекчи болката.
— Но не след дълго удари часът, когато тя трябваше да се омъжи за друг. Това беше часът, в който аз трябваше да взема своето решение: да я оставя да си отиде, без никога да съм имал възможността да поискам ръката й, и да я забравя завинаги — или да приема образа на звяр, за да се възползвам от известни облаги. Колкото по-дълго умувах над този въпрос, толкова повече облаги ми се струваше, че ще мога да извлека. Бях обмислил всичко и по този начин получих възможността да поискам ръката на дамата на сърцето си.
Гласът на Ирайн беше пропит от чувства:
— И така, вие ме измамихте, като ме накарахте да вярвам, че се омъжвам за едно отвратително създание. Ако наистина сте ме обичали, Кристофър, щяхте да ми кажете всичко. Щяхте да дойдете при мен и да успокоите страховете ми. Но вие ме накарахте така да страдам в първите седмици на нашия брак, та си мислех, че ще умра — толкова голям беше ужасът ми.
— Щяхте ли да сте спокойна, ако знаехте, че сте се омъжила за мене? — попита той. — Или щяхте да побързате да се върнете при баща си и да ме дадете под съд? Аз първо трябваше да изясня въпроса около смъртта на брат си, а и не бях сигурен дали мога да ви имам доверие. Мнозина бяха тези, които искаха да ни убият. Майка ми беше принудена да избяга в колониите, след като бяха предприети удари срещу синовете й. Беше се поболяла от страх, защото по всичко личеше, че ръцете на нашите врагове стигат надалеч. Отпътувахме с един платноход под чужда самоличност. Когато стигнахме в колониите, тя прие моминското си име и заживяхме нов живот. Тя се страхуваше, че някой от нас може да се върне и съдбата пожела това да стане. В колониите избухна въстание и брат ми се завърна, за да заеме полагащото му се място на лорд. Но тук нищо не се беше променило. Беше изминала едва една година, откакто той се върна, когато те започнаха с техните палежи и го довършиха. Не можа да доживее края на годината. Бях решил да бъда предпазлив дори и с жената, в която бях влюбен. Не можех да имам доверие на нейния баща, пък и тя самата често ми беше признавала колко много ме мрази.