Като гладна сърничка мисълта на Ирайн все се връщаше към първите месеци след смъртта на майка й. Тя си спомняше за дългите часове, които прекарваше сама, докато баща й и брат й играеха карти, пиеха заедно с другите мъже от селото или пък прекарваха вечерите с моряците на пристанището в приказки за предстоящото пътуване до Уиркинтън. Без умението на майка й да води домакинството богатството на семейството бързо започна да намалява а кесията на баща й да става все по-тънка. Ето защо той все по-често изтъкваше, че Ирайн трябва да се омъжи. Критичната точка в по-нататъшният ход на събитията беше един дуел, в който брат й беше лошо ранен. Оттогава дясната му ръка висеше безжизнена, лакътят му бе напълно изкривен, а китката слаба и негодна за каквато и да било работа. И Ейвъри сякаш пощуря — той трябваше на всяка цена да омъжи дъщеря си за богат съпруг.
Дива ярост прониза Ирайн при тези спомени и мислите й се насочиха с отвращение към бъдещето.
— И там живурка някакъв си, с когото аз би трябвало на драго сърце да свържа живота си — изсъска тя, побесняла от гняв. — Кристофър Сатън! Този янки! Изнудвач! Комарджия! Дивак! Мошеник! — С каквито и имена да го наричаше, всичките й се струваха подходящи. Да, какви ли не названия се въртяха в ума й и тя изпитваше удоволствие да изрича всяко едно от тях.
— Ах, и аз трябва да се срещна с него лице в лице! — Тя се опитваше да си го представи: с тесни очи и тънък, извит нос, права коса, никнеща под формата на триъгълник над челото му, с безкръвни, стиснати устни, които се разтягат в някаква жестока, похотлива усмивка, откривайки дребни жълти зъби.
О, само да се срещне с този мъж! Тя подскочи, заемайки поза на фехтувач, и протегна напред ръка, като че ли държеше в нея остра сабя.
— Тогава бих му дала да се разбере! — Тя намушка противника си веднъж, втори, трети път и след това допря върха на въображаемата си рапира до гръкляна на жертвата си и го преряза е един замах. После внимателно избърса острието на сабята си и я постави с елегантно движение в ножницата. — Само да бях мъж! — Тя се протегна и потънала в мисли, се загледа през прозореца. — Кълна се, че този надут самохвалко щеше да си признае всички злодеяния и щеше да замине да си търси щастието на другия край на света.
Тя видя отражението си в кристалните стъкла, скръсти ръце и зае скромна поза.
— Но за съжаление аз не съм силен мъж, а само една жена. — Тя разтърси глава насам-натам, наблюдавайки старателно сплетените се гарваново-черни плитки, и се засмя радостно на отразения си образ. — И затова моите оръжия трябва да бъдат духът и езикът!
За секунда тя повдигна своята изящно извита вежда и хвърли такъв убийствен поглед, който заедно със студената й усмивка би трябвало да накара сърцето на противника й да спре.
Тежко на онзи, който би предизвикал гнева на това момиче!
Едно пиянско изръмжаване отвън прекъсна мислите й:
— Ирайн!
Тя позна гласа на брат си, забърза към входното антре и със заплашително стиснати устни рязко отвори вратата, Фарел Флеминг тежко се облегна на стената. Дрехите му бяха мръсни, изпокъсани и покрити с лекета, кафявата му коса стърчеше като суха трева. Още от пръв поглед беше ясно, че цяла нощ се е скитал и е пил, а може би и цяла сутрин, тъй като междувременно беше станало почти обяд.
— Ирайн, моята единствена сладка сестричка! — поздрави я Фарел шумно. Залитайки, той отстъпи няколко крачки назад, след това се люшна чак в другия край на антрето, при което изпръска сестра си с леденостудени капки, хвърчащи от мокрото му наметало.
Разтревожена, Ирайн погледна пак към улицата, за да се убеди, че никой друг не се е решил на мъчително пътуване в такова време. Олекна й, че в този безутешен предиобед навън нямаше жива душа. Само в далечината тя съзря самотен ездач. Но дори и да минеше по моста, а след това и покрай къщата, той не би забелязал нищо необичайно.
Ирайн затвори вратата, облегна се на стената срещу брат си и го изгледа с мрачен поглед. Фарел се беше хванал със здравата си ръка за перилата и полагаше усилия да стои изправен, опитвайки се същевременно да се справи с връзките на наметалото си.
— Ирайн, помогни на сво-о-я ма-л-л-ък Фарел за това чудо-в-вищ-но нещо! Не може да се развърже!
Той я погледна с молеща за прошка усмивка и вдигна сакатата си ръка, правейки с нея безпомощен подканяш жест.
— Съвсем подходящо време да се прибереш вкъщи — отвърна тя и му помогна да се справи с непослушната дреха — Не се ли срамуваш поне малко?
— Не, никак — обясни той, опитвайки се да бъде учтив. Усилията му обаче го накараха пак да загуби равновесие и той залитна.