— Вярвам ви — прошепна тя.
Устните му се завърнаха, за да се впият отново в нейните за една изпълнена със сладострастие вечност. Тя въздъхна дълбоко, когато той вдигна глава.
— Сега разбирам защо никога не ме целувахте като лорд Сакстън. Щях веднага да ви разпозная.
— Точно от това се опасявах, мадам. Но не можете да си представите колко трудно ми беше да устоя на желанието си. — Той закачливо и леко целуна устните й, като че ги докосна с крила на пеперуда. Накрая се отдели от нея и въздъхна. — Колкото и да е голямо желанието ми да прекарам деня с вас, мадам, опасявам се, че отново ще трябва да сложа маската си и да напусна вашите покои.
— След деня винаги идва нощта — прошепна тя.
Той се усмихна:
— Вече няма да се нуждая от прикритието на нощта.
— Можем по всяко време да си запалим свещ — отвърна задъхано тя.
— А по-добре ще бъде — усмихна се широко той, — ако просто дойдете при мене, когато ви повикам.
Освен Аги и Бънди никой друг от прислужниците не знаеше истината. Когато стаята на господаря не се използваше, Аги я държеше заключена, а до покоите на Ирайн никой нямаше достъп без разрешение. Някои се учудваха на отшелническия начин на живот, който водеха господарят и неговата съпруга. Но въпреки всички изказвани предположения, никой не беше близо до истината. Когато лорд Сакстън и господарката се завърнаха отново към суровата действителност, която ги заобикаляше, техните съмнения се разсеяха. И все пак някои твърдяха, че забелязват известна промяна в поведението на господарката. Те си обясняваха тази промяна с оздравяването на съпруга й и продължаваха да се възхищават на нейната всеотдайност към този ужасяващ мъж. Това й поведение намери ясен израз в жеста, когато тя, без да трепне, поемаше подадената от него ръка, в беглата й, доволна усмивка, когато поглеждаше в лицето, криещо се зад маската, и в готовността й да бъде близо до съпруга си и да го докосва.
Тази лейди Ирайн беше очарователна и всеки се заразяваше от нейния жизнерадостен смях и постоянната й готовност да се шегува. Когато тя присъстваше, слънцето като че грееше по-силно, денят ставаше по-топъл. Прислужниците грижливо се бяха заели с пролетното почистване на къщата, за да спечелят нейната благосклонност. Зад дебелите каменни зидове отново закипя живот, почувства се нов, свеж полъх и Сакстън Хол вече съвсем не беше онзи мрачен, студен господарски замък.
Пролетта заля страната като пенеща се морска вълна. Селяните изкараха своите плугове по нивите, решеха конете си, подковаваха ги наново и се готвеха за сеитба. Щастливата двойка се разхождаше из полята, които се простираха навред около къщата. Бавните стъпки на куцащия даваха на Ирайн възможност дълго да се любува на пролетното тайнство. Зад стоборите блееха новородени агнета, а близо до конюшнята едно младо жребче следваше с неукрепналите си крака майка си. Дългошиести гъски водеха своите пухкави малки надолу към езерото. Те протягаха вратове и съскаха предупредително, когато двойката минаваше край тях. Веселият смях на Ирайн ги накара да спрат. Учудени от непознатите звуци, те заклатиха глави и когато лордът и неговата лейди продължиха, поеха отново пътя си, като се спираха да преброяват малките си.
Пътят се спускаше надолу зад къщата и се виеше между дърветата към обширните поля. Щом се скриха в сянката, където не можеха да бъдат видени, лорд Сакстън се изправи и закрачи по-бързо, като хвана нежно ръката на Ирайн. Когато достигнаха скритата къща, облеченият в черно мъж взе стройната жена на ръце и прекрачи прага. Ако някой ги беше наблюдавал в този миг, щеше да чака почти час, докато види двамата отново. Можеше само да предполага какво се беше случило през това време в къщата, защото, когато мъжът и жената излязоха оттам, вече бяха Кристофър Сатън и Ирайн Сакстън. Двамата влюбени затанцуваха на верандата пред къщата. Той я понесе в такта на валс, който на моменти звучеше фалшиво и беше прекъсван от нейния смях, тъй като те сами тананикаха мелодията. Останала без дъх, Ирайн се отпусна върху купчина меки лишеи. Смехът й преливаше от жизненост и тя разпери ръце. На фона на тъмнозелената ливада приличаше на красиво жълто цвете, а в очите на мъжа си беше нежен, крехък цвят. С опиянен от щастие поглед тя се загледа в короните на дърветата, където полюшващите се клони, украсени с първите зелени пролетни пъпки, галеха пухкавите облачета, носени от зефира. Малки птички чуруликаха своите любовни песни, докато възрастните съсредоточено строяха своите гнезда. Една пъргава дребна катерица се стрелна по верандата, последвана от друга, по-голяма, което накара избързалата напред за миг да спре и да се огледа уплашено.